Тишина... самота... празна сива стая. Стои там, държейки в едната си ръка чаша чисто уиски, а в другата цигара. Наполовина вече изгоряла, без дори да се е сетил да си засити никотинения глад... той стоеше с празен поглед... също като стаята. Издаваше го колко е самотен, колко му е писнало от всичко... за него имаше само 1 лек, а този лек беше вече недостижим. Стоеше и чакаше... като че ли таванът или небето щеше да пада и той не искаше да изтърве това да се случи. Имаше вид на много умислен човек, а всъщност единственото, за което можеше да мисли беше тя. Изминалите почти 18 месеца така и не му помогнаха да я забрави... мислише си всеки ден за нея... и за това, че я беше отблъснал... съжаляваше, разбира се... но не беше очаквал, че щеше да го боли чак толкова... колкото и хубави моменти да имаше след нея... те никога не можеха да се сравняват...
   Тишина... мрак...  празна стая. Суматоха в съзнанието му. Цигарата вече беше нацяло изгоряла, а той дори не забелязваше това... очите му бяха изпълнени с болка... 469 дни без да и говори... толкова много му липсваше... ала въпреки това не искаше да я вижда. Какво щеше да и каже? Здравей, как си!?... Отпи малка глътка от уискито и забеляза, че пепелта от цигарата е паднала на земята. Погледът му дори не потрепна... мислите му все още бяха другаде. След няколко минути съзерцаване с празен поглед в падналия на земята изгорял тютюн, той се усети, че през последните дни не е мислил за почти нищо друго, освен за нея! Всяка вечер я сънуваше... Боже, дори когато спеше отново, но този път воден от подсъзнанието, си мислише за нея! Чувстваше се жалък и немощен... и все пак всеки път, когато си представяше нейната усмивка, нейните очи, сини като небето, сини като планинско езеро... изворни очи... извор на неговото щастие... Какво ли ставаше със света отвън? Какво ли правеха нормалните хора, чийто мисли бяха по-позитивно настроени към по-позитивни неща?! Хм... колкото и зле да се чувстваше... той искаше да мисли за това, защото той е виновен за случилото се.
   Тишина... празнота... стая, изпълнена със страдание и мъка. Чувстваше се сам... за пореден път. Уискито в чашата му се беше затоплило и беше станало парещо на вкус. Той мразеше топъл алкохол, но точно в този момент дори не усещаше вкуса му. Дали някога щеше да я види отново? Дали щеше да събере смелост да и каже нещо или просто щеше да си глътне езика, а краката му щяха да се подкосят и щеше да се разтрепери целия от вълнение?!