„Свестните у нас считат за луди” – размисли върху нормалността на покорството
(Литературно есе)
Какво всъщност е лудостта? За някои лудостта е изкривен възглед и неразумен тласък на съзнанието, за други е идеал, възвишена цел, която стои над пределите и рамките на нормалността. Вероятно има и други мнения за лудостта, но има една особена лудост, която е възвишена – лудата обич по родината.
Дългите години на турско иго са насадили в българина чувството, че покорството е нещо нормално. Всякой, който дръзне да въстане против „нормалния” живот, бива пренебрегван или бива сметнат за луд. Аз не смятам, че в брътвежите на един луд човек може да има такава ясна цел, такъв стремеж към свободата, такова патриотично себеусещане, такива човешки идеали, пък и такова себеотрицание в името на народната идея. В крайна сметка, дали пък, както казва великият поет, писател, журналист и литературен критик Едгар Алън По, лудостта не е висша форма на интелект? В думите на „лудия” често пъти можем да открием много по-истинни и по-ценни съждения, отколкото тези на „нормалния”. В произведението си „Елегия” Ботев пише:
„Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.”
Значи нормалният е този, който търпи и смирено поклаща глава? Не мисля. Ако лудостта е това, което е движело всички български въстаници и революционни дейци, то нека бъде лудост! Нека всички бъдем луди и да събудим народа от спокойната му, нормална дрямка. Или пък не? Нека всички зовем гения на Ботев лудост или пък да опетняваме делата на Левски със съмнения в неговия разсъдък? Туй ще е по-присъщо и по-лесно за нас – да търпим, да преживяваме кротко ден след ден и да отхвърляме и обиждаме различните. Такава е елегичната ни реалност и едва ли без свестните, които у нас считат за луди, сега щяхме да сме свободни. В „Борба” Христо Ботев пише:
„Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога изамамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.”
Ето, че богатият и заможният са несъмнено нормални, въпреки своите тежки престъпления и богохулства, докато бедният, но богат по душа човек е заклеймен като луд и отхвърлен като мръсно куче. За голяма тъга и в днешно време нещата стоят по горе-долу такъв начин и не можем да се преборим с нормалността на покорството. Все се кланяме пред „идиоти”, подмазваме се на хората, които притежават много пари и не ни е много грижа за стойностните хора, които искат да променят нещата и се борят за нещо по-добро.
Нека хората ме наричат луд, пък аз ще се гордея, че не съм като тях и че виждам света отвъд слепите си очи.
© Денис Метев Все права защищены