Ден. Един до болка сив ден. Получих поредното домашно - есе. Прибрах се и нещо в мен извика, време е  да излея воята душа на карирания лист. Свободата и робството в света ми... О, толкова ми е трудно, но все пак ще го направя, не искам да бъда роб на страха от несполука.

        Не разбирам защо вървя винаги по отъпкани пътеки, защо не мога да бъда свободна да отъпкам сама свой път, малка пътечка, но моя. Уж свободна, но в окови. Уж обградена от хора, а сама. Вдишвам глътка въздух, но не усещам удоволствие от това. Вървя по улицата и усещам полъха на есен, въждам как един лист се отронва от дървото и пада свободно... По дяволите, дори и есенният лист е вече свободен. Всичко изглежда наред, падането на листа не е природно бедствие... Не разбирам обаче, защо всички минувачи са вперили гадните си, изпиващи ме, погледи. Защо ме гледате? Ехо, какво ми има? Прокарвам пръсти през косата си, но май проблемът не е в нея, изваждам противното ми огледало, поглеждам лицето си, но и на него всичко си му е наред. Ясно! Май проблемът е заложен в моята душа. Душата ми се е превърнала в жалка робиня на тялото. И веднага започват хилядите безсмислени въпроси. Защо живеем? Защо съществуваме? Защо притежаваме физическа свобода, а всъщност сме затворници на самите себе си. Защо сме  роби на морала и всичко, което трябва да се случи? Защо вечно тряба да се съобразяваме с нещо? Искам да викам, да скачам, да пея, да направя нещо диво, да покажа, че ме има. Минувачите продължават да ме гледат странно, а аз продължавам да се мъча да изрека поне една дума. Крещя, но не чувам гласа си... Проклета уста - и тя ме предаде. Защо тялото ми се противи? О, да, забравих, че аз съм роб, едно нищожно човече, намиращо се в собствения си затвор. Нали трябва да е така. Трябва да съм добра, учтива, да давам всичко от себе си, да се усмихвам мазно дори и на оня, на който искам да се изплюя в лицето. Трябва да е така, роб на една дума - ТРЯБВА, роб на коварния свят, на всичко случващо се, роб на бъдещето.

И точно в този свой изблик на ярост се сещам за един филм „Смело сърце", в който главният герой отстояваше до сетния си час своята свобода. Дори пред  примамливото предложение да стане роб и да бъде помилван, той се изправи очи в очи със съдбата и отвърна с един вик: „FREEDOM"!!! Предпочете да е мъртъв и свободен, отколкото да живее и да бъде роб. Та в този момент искам и аз да извикам като него, да се освободя от самата себе си. Искам да полетя, високо... Да събера погледите на всички минувачи, които ме изпиваха с очи, да им покажа, че може да е другояче. Да видят как политам. Сама... летя си и ми е добре, дори си тананикам някаква весела мелодийка. Сама дойдох, сама ще си отида, но искам да съм свободна, весела и усмихната. Победих страха, победих срама, полетях, нищо друго не ми трябва. Небето е мое, цялата шир е само за мен. И ти, човеко, бъди свободен, с криле счупи стоманените окови и виж света огромен, виж красивите цветове на свободата, бъди различен, бъди единствен... бъди щастлив.

       О, да... две страници са вече изписани, две капки мастило бяха изхабени, една ръка изрисува на листа чуствата на една изстрадала душа. Вече е късно, мракът е обзел всичко наоколо, но в мен все още е ден, светлината озарява сърцето ми. Щастлива съм, строших убиващите ме окови. Излязох на терасата, погледнах към небето, вдишах въздух и почуствах някакво странно удоволствие, май все пак съм жива...