Кога човек осъзнава същността на свободата? Няма правило за това, никъде не е посочен час  и дата. За всеки е различно. В нашия  несъвършен свят  има хора, които през целия си живот  не разбират какво е това свобода, за жалост.  Тя се проявява рано – показва се като едва покълнало  цвете! За първи път човек я осъзнава когато някой му я отнеме под една или друга форма. И започва борба да си я върне. Ако му е необходима. Може и да не успее да си я извоюва отново, но важното е, че се е борил за нея.  Защото свободата боли.  Тя не е привилегия, а право, което обаче трябва сам да извоюваш. Защото свободата е както физическа, така и лична, част от нашия вътрешен мир.

  През целия си живот  аз  бранех  своята  свобода - от всякакви  нагли и  безпардонни хора, от началници, от мними приятели, от лоши погледи и зли помисли. В тези ежедневни битки  губех постоянно по нещо –  спокойна вечер, сладък сън, любов, нежен поглед, усмивка, капка топъл дъжд, докосване, дъх на бор, ухание на жълт кантарион… Но когато загубих работата си бях потресена. Вярна  на идеята, че човек е свободен и  защитава принципите си свободно, в  един миг  се оказах  запратена в някакъв странен заден двор от  овластен по погрешка наглец. Озовах се  там само защото се  изправих  на онова прословуто събрание и  казах спокойно какво мисля. И в същия миг усетих как започва да пълзи оня предателски страх, четях го в очите на познатите си, които щом ме срещнеха, свиваха в съседната уличка, пресичаха на другия тротоар  или от немай къде  кимваха едва забележимо. Нищо, че до този  момент бяха  първите ми  приятели. И за един кратък миг,  се оказах от другата страна на бариерата, прегърнала  окървавената си свобода и хлипах  изоставена от целия свят, или поне така го усещах. Всякакви малодушни мисли ми минаваха през главата – дали не можеше по- така…, ами ако бях казала…, може би пък да се извиня… И това е момента, в който трябваше да реша -  дали да  остана сама със свободата си или завинаги да превия  гръб  пред заобикалящата ме мнима свобода с цената на тенекиено унизително извинение.  Труден избор, нали? Още повече,  че никой не ме притискаше да бързам – сама  решавах – дали да си върна онова место, което толкова трудно извоювах, но вече свита, смачкана и  да гледам отстрани  размита сянката на свободата си. Или пък да остана поредния  свободен самотник. Трудно е. То лесно няма. А и никой не ни го е обещавал. Спомням си, че в този тежък за мен период, реших да  остана зад бариерата. В прашасалия  тъмен заден двор  се въргаляше какво ли не – достойнство, чест, гордост, доброта, истина, любов, здраве -  всичките  те  ранени  от  нескончаемата и неравна борба на хиляди човешки души. Там живях няколко години. Разбира се, че ме болеше и кървях непрестанно. В главата ми се блъскаха ония малодушия от Лукаваго,  а той се кикотеше и потриваше очакващо ръце. Не се предавах, стисках зъби и продължавах да се боря с него, там, в оня заден двор. Интересно, но се  оказа, че всеки човек тайничко  наднича по тъмно и  търси каквото е изгубил . Ей така, поне за собствено самочувствие да си припомни как някога е бил свободен, а не с пранги на душата от лъжовната свобода, която са му нахлузили най- неочаквано в момента, в който  се е пречупил. Аз живеех в задния двор  като в килия, но стисках свободата си, притисках я до гърдите си като малко бебе. Това беше моя паспорт за живота. И в един момент разбрах, че в този двор има множество врати – коя да избера? Моята свобода ми посочи една малка, почти незабележима. Повярвах й и я отворих – там валеше светъл дъжд и отмиваше всичко ненужно. Прекрачих и  започнах живота си отново. От старото остана само болката в гърдите от свободата, когато за първи път я  осъзнах. Продължих напред. Превързахме си с нея раните взаимно. Да, сега беше по-лесно – по-малко стрели ме улучваха. Тя, свободата ми, се разхубави, подмлади, дори и свенлива усмивка озари лицето й. А аз се гледах  в огледалото  с чиста съвест, спях спокойно, и мислех, мислех непрестанно. Защо? Защо толкова много хора се отказват от този висш дар – свободата? Да можеш да избираш кога, как, къде, защо, да казваш всичко онова, което трябва да бъде казано, да го подкрепиш с действията си? И колко трудно е да я опазиш като част от душата си!

 Продължавайки в годините напред се привързахме с моята свобода – две самотници, но знаех, че високата цена, която платих за нея, си струваше. Тя  вече имаше бели коси и се усмихваше някак притихнало. Е, преживяхме още няколко труса – борбата за свобода е част от ежедневието ни.Чухме и видяхме много  неща, но ги отминахме с усмивка.  Оня заден двор, приютил бедните човешки страсти, беше зад гърба ни. Една малка бариера винаги си остана между нас – моето аз  - и другите. Но тази бариера е от цветя – ако дойде чист човек - тя се вдига, ако се появи лъжец - тя се преобразява в трънен венец и го прогонва.

Всеки трябва да търси свободата вътре в себе си. Тя е там, повярвайте – може да е съвсем мъничка, още непораснала, може да е позавяхнала – това всичко зависи само от нас, но винаги е там –  за да ни пази и защитава, за да ни крепи в този тъй несъвършен свят!