Сънувах сън. Сбъдваха се всичките ми мечти. Беше меко, топло, удобно, вълшебно. Беше повече от това, което исках. Най - накрая всичко, което щеше да ме направи щастлива, истински щастлива. Знаех, че е илюзия... разбрах го измежду алармите преди окончателното ми събуждане. Но продължих да сънувам. Там беше меко, усещах го като истина. Илюзия - имам ги и на яве. На яве сънувам непрекъснато. Искам да се заблуждавам - толкова е удобно, всичко идва на мястото си.

      Благодаря за съня ! Беше хубав - нищо, че бързо се събуждаш. От всеки сън се събуждаш, но поне за миг или два си имал усещането, че най - накрая мечтата ти се е сбъднала. Но какво искаме всъщност, за какво сънуваме? Уважението от другите, обичта им, нуждата да са с нас, оценката им. За всичко, което ни липсва.

     Илюзията е прекрасна, само да не й вярваме. А тя е лесна за доверие. Благодяря за илюзията, благодаря за заблудата! Тя е толкова ценна. Защото да бъдем реалисти не е лесна работа - трябва да преглъщаме, да горчи, да плачем, да сме недоволни, да сме хора, които все търсят и не намират. Да търпим, да сме отчаяни, да сме тъжни. 

       Поне вече разпознаваме илюзията - сън, от който бързо се събуждаме. Понякога избираме да не се събуждаме. Толкова е хубав сънят, че предпочитаме да запазим усещането му - единственото, което ни кара да се чувстваме живи. Ходим прави и продължаваме да сънуваме. Сънят ни трябва - красива измислица, която храни сетивата ни. Имаме надежда, че този сън ще стане реалност, че някога е бил реалност и е реалност. Не можем да пораснем от илюзии!