Театърът "Живот"

Целият свят е сцена и всички

ние сме актьори на нея - влизаме,

излизаме и за своето време всеки

от нас играе различни роли...

Уилям Шекспир

Животът - кратък, а с толкова много пътеки, пътища, хоризонти. Толкова много учения, заблуди, сълзи и предателства, щастие и любов - и всичко се преповтаря и преповтаря като безкраен спектакъл в театъра. А може би животът е точно това - театър без антракт, без финал, в който всички сме актьори, в който няма главни и малки роли, в който всеки има място. И ето - завесата се вдига, пиесата започва. Да сложим нашата маска и да надникнем в театралната магия, наречена живот.

В живота, както и в театъра, има три роли - положителна, отрицателна и свободата да бъдеш зрител. Когато бях малка и за първи път отидох на театър, се сещам как добрите герои имаха маски, обрисувани с бяло, розово, небесно синьо - цветовете, които правят света по-красив. Реших да си сложа една от тези маски и на мига се почувствах щастлива, изпълнена със сили да променя света. Вървях аз из пътищата широки, по света с розови очила и многоцветна маска, и животът беше прекрасен. Вървях и не виждах мъката на хората, нито гладът и бедността или смъртта. Всичко бе красиво, щастливо, усмихнато. Хората пееха и танцуваха по улиците заедно с животните, цветята в ритъм се разтваряха, вълните бяха барабаните, а вятъра - тромпета. Светът се беше превърнал в една безкрайна песен, в един вековен замък, изпълнен с любов и радост. Животът беше идеален, но после се спънах и изгубих моята щастлива маска. В този момент слънцето се покри от черни облаци, земята се напука, а цветята изсъхнаха. Вече не се чуваха веселите песни на птиците, нито се виждаха спокойни вълни, всичко беше различно, мрачно, носталгично. Всички се гледаха накриво и всеки беше готов на всичко, да оцелее в света, завладян от бедността, завистта, егоизма, глада, смъртта. Вече не беше онзи красив, цветен спектакъл, а състезание, в терена на което имаше всякакви препятствия, и ти не трябва да спираш, за да можеш да финишираш. И когато най - накрая стигнеш до финала, се озоваваш в една тъма, в която можеш да различиш само сенките на алчните хора, готови да пролеят кръвта, даже на собствените си семейства, за да стигнат до големият финал. Тези хора нямат стимул, нямат почивка както в розовия ми свят. Тяхната сцена е студена, мрачна, на която не можеш да срещнеш една усмивка, една подадена ръка. Всеки герой е сам, може би изморен от ролята си, но продължава - не от задължение, а заради славата. И въпреки тази студена сцена, на която липсваше лъч светлина, някъде дълбоко, много дълбоко в сърцето ми, нещо ми шепнеше "Не спирай, продължи, близо си." Аз не спрях, бягах и бягах, докато не усетих как се откъсвам от мъчителните окови, излизам от тъмните завеси. Изведнъж видях светлината на прожекторите. Огледах се. Бях на ново място - различно. То не беше като сцените, на които бях, то беше празно - само с един стол. Седнах и зачаках, не знаех какво, но чаках. После погледнах към сцената и видях хора - актьори и техния живот - игра. Всичко беше същото - денят и нощта, двата свята, с двата типа роли. Но къде бях аз? Не бях при положителните герои, нито при отрицателните. Аз не участвах, просто стоях и гледах - бях безучастен зрител. И виждах как хората се променят, как от лоши стават добри и обратното. Гледах тяхната пиеса, а аз уж бях свободна. Но свобода ли е да стоиш безучастно, докато животът си върви, а ти да не правиш нещо? Свобода ли е да не можеш да усетиш от сладостите и мъката му? Свобода ли е отказа да преминеш през мъченията, за да откриеш истинското щастие, а вместо това да седиш настрани и да наблюдаваш успехите на другите?

Но нещо стана, някой извика и аз се събудих, не седях на стола, ни играех роля - всичко е било сън, просто сън. Но този сън ме накара да осъзная нещо, а именно, че животът е спектакъл без край. Независимо къде сме, какво правим - пиесата продължава. Действието се развива, осветлението не угасва, полемиката, диалозите, монолозите, емоциите, антрактът, фоновата музика - не спират. Всички необходими елементи за зрелищно представление са налице. Театърът на живота продължава. И ние, хората, продължаваме да участваме в него и като добри и лоши актьори, и като публика. Сигурно се питате защо?! Ами, защото това е животът - единствен и неповторим, кратък и сложен до край.