Това е глупаво твърдение. Всичко в този живот може да те убие, дори една обикновена настинка, докато се опитваш да доказваш пред себе си и пред другите, колко си силен, защото виждаш ли, за един ден можеш да свършиш работа, която хората вършат за месец. Една настинка няма да те кали чак толкова, че да не боледуваш никога вече, пък и да си я вкараш в безкрайния списък на неща, които не са те убили. Тъпо твърдение, но кой ли спори с философи, жени и радио...
Виж, ако твърдението беше „Тогава, когато спра да усещам раните, значи съм станал силен" е някак си по-добре, но не идеално. Няма идеални неща, нали? Все пак умните хора не се оставят това да ги спре и продължават да гонят несъществуващата красота на най-доброто, защото знае ли се дали няма да намерят нещо по-добро...
Та, идеше реч за нараняването. Нищо не може да те нарани, ако не му позволиш, но това вече са го казали много мъдреци. Все пак, колкото и да не обичам да се съгласявам с тях - прави са. Нищо не може да те нарани, не защото ти си извисен... или да си го кажем „друсан"... а защото нищо не съществува. Всичко е толкова преходно, че причината за болката ти е била достатъчно моментна, че докато усетиш какво те е ухапало, то вече да е изчезнало. Дори интензивният причинител на болка не може да се усети като един, защото във всеки момент ти си различен, той е различен, а като за капак във всеки един момент си по-близо до края на „събитието". Крещиш, плачеш, скубеш си косите, цялото ти същество е обзето от болка, която след 5мин ти дори не си спомняш. Та, как може да те кали нещо, което ти не си спомняш дори, колкото и страшно да е било. Следователно - чудо голямо, че си го преживял, когато после си отново същия, не си спомняш болката, мислите ти са хаотични и никакви. Важното е в момента на болката - в онази ш*бана малка секунда, когато всичко избухва в пламъците на стотните и гасне пак в тях, ти да си готов, да не се трогваш, да знаеш, че болката ще мине, всичко ще мине, а ти няма да си го почувствал, защото си бил силен. Това е да си силен, това е да имаш хладен разум, това е всичко, а не след премеждията да се усмихваш и да вириш нос колко си издръжлив.
Непукизмът е най-голямата сила, а не медалите на геройството, окичени на ревера ти. Когато няма какво да губиш, тогава можеш само да печелиш, защото хич не се и стремиш към нещо. Някои хора казват, че тогава няма и за какво да живеят, защото живот, който няма нищо, не си и заслужава да бъде изживян. Колко повърхностно и глупаво, но... мъдрецът си е мъдрец, дори дървен. Живот, който няма нищо, съзнава, че никога не би могъл да има нищо. Няма такова нещо като притежание - никога не е имало и никога няма да има. Ти си пейзаж в живота на хората, както и те са пейзаж в твоя. До теб може да има много хора, но те никога не са били твои. До теб има много неща, но никога не са били твои. Били са на природата, на производителя, на търговеца, твои, на децата ти... и какво се оказва, че просто са минали през теб, без някога да си ги притежавал... А нещата, които наистина си заслужават, никога не можеш да наречеш твои. Можеш ли да наречеш твоя любимата жена, без да отнемеш нещо от нея. Тогава твоя ли ще е? Дори да ти се подари, пак няма да е твоя. Ще бъде до теб, но никога твоя. Всичко твое е просто дим, който се изплъзва между пръстите ти. Нито повече, нито по-малко. А ти се опитваш да се вкопчиш в него, да го стиснеш с пръсти, без дори да осъзнаваш как в стремежа си да го хванеш, сам си забил ноктите си в дланите си. И боли, и си сам, и нищо не е твое. Толкова много изгубено време в надежда нещо да носи етикет „Твое‘', когато си могъл да оцениш красотата му. Когато си могъл да умреш с представата за тази красота, а не да си се самоубил с надеждата да го имаш... Хора... глупави хора...
Но дали някой някога ще бъде истински силен, истински разбрал, истински непукист... единственият оцелял - едва ли... Това е една химера, нещо, което никога не се достига... Все пак нищо не пречи да го гониш по едно поле, осеяно с паднали в битката с Идеала жертви...
Има ли значение, когато няма смисъл J))))
© Тони Все права защищены
Колкото до духовното умиране - някои хора си имат естествен имунитет, други по рождение си имат вроден "духовен СПИН", а повечето се сблъскват в рамките на живота си с доста сътресения преди да придобият устойчива имунна система.