Днес съм друга,сякаш цялата енергия на тази земя е съхранена в мен. Всичко изглежда лесно и постижимо. Цял ден се наслаждавам на заобикалящия ме свят, наоколо е розово и прекрасно. Но питам се, докога ли ще се чувствам по този начин, докога ще виждам през тези розови очила. Чувствам, че скоро ще трябва да ги сваля и отново да попадна в онзи така ужасно неприютен свят на болката, тъгата и отчаянието. Защо?Защо ли? Не искам пак да съм тъжна и самотна. Копнея за красивия живот, пълен с усмивки и очарование. Но хората не биха ме приели с отворени обятия. Те ще завиждат на моята радост и ще направят всичко възможно, за да ме смачкат, да убият този така красив и мечтан свят от мен. Повече няма да им позволя. Ще викам, ще крещя, ще драскам, ще се боря със зъби и нокти, но никой няма да успее да ме нарани. Ако трябва ще поставя защитна стена, така, че да не могат да се доближат до истинския ми свят. Та нали все пак това е моят живот, не техният!
Често се питам защо хората са толкова ужасни или ...