Седиш си. Сам. Навън е мрачно. И вътре в теб също. Но пък ти харесва. Гледаш тъмните облаци как напредват и закриват вече залязващото слънце. Бурята наближава, но пък това не те притеснява - в теб вече бушува ураган, който те разкъсва. Но това ти харесва още повече. Взираш се в тъмнината, очакващ да видиш самия себе си там някъде - прашен силует, неясна сянка. Очите се насълзяват. Чудиш се дали е от вятъра. Но едва ли. Май е от друго. Осъзнаваш, че има много варианти. Мъчиш се да си спомниш кога беше последния път, когато си плакал. О, да, скоро беше. Правилно - нямаше какво да се направи. Знаеш, че не е срамно. Никой не те вижда, никой няма да разбере. Отпускаш се, спираш да се притесняваш. Мислите прииждат, точно като дъжда. Усещаш първите капки. От очите ти. Наистина е хубаво. Чуваш шумоленето на дъжда. Листата се раздвижват. Поздравяват те. Песента им отеква в ушите ти. Прекрасно е. Вятърът те заговаря. Поздравяваш го - той ти е приятел. Гали те, успокоява те. Сливаш се с него. Рееш се из простора. Хубаво е да тъгуваш. Сам...