Най-сетне я прочетох тая книга. Зачитах я и изоставях, както правех навремето с жените. После тя уж ме търсеше и ме зарязваше, както жените се гавреха с мене. Имаше нещо помежду ни. То беше презрението към любовта.
Ама пак е нещо общо. Макар че звучи кофти.
Не я изоставих. Сложих я на най-ужасно място в библотеката. Зад цели грамади от томове, произведения на видни класици и дори до Енгелс. Така, по-отзад, си стоеше добре. Сбутах до нея и Ленин. Да е на тясно. А отгоре – Маркс. Тежък бетон. Всичките брадати. Зи Зи Топ.
Ама стана тя, каквато стана. Затърсих едно произведение на народния Трендафил Акациев, а тя, неговата книжка, беше по-отзад. Тършувах, псувах, но я намерих. Винаги знам къде какво има, защото предварително и умишлено затирям нещата там, където не им е мястото. Сигурно затова съм още женен. Някой трябва да търпи това. И да ме мрази.
Човек, неомразен напълно, се чувства непречистен отчасти. Не мислите ли?
Не мислите. И аз.
Такаа. Не е прашна, милата ми тя. Одраскана е вляв ...