26 июн. 2006 г., 15:28

Умираме... 

  Эссе
2602 0 3
4 мин за четене
Рицарят на Доброто
                  Наблюдавал ли си понякога децата в лунапарка?
                  Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
                  Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудите?
                  Заглеждал ли си се понякога в залеза на слънцето?
Ако не си, до кога ще чакаш щастието само да влезе в живота ти? Какво е щастието? След като не можеш да го пипнеш, как ще ми го посочиш, как ще го намериш? Куп въпроси без отговор. Цял живот се стремим към нещо, което не можем да достигнем, защото не знаем какво е. Борим се с цената на всичко, за да осъществим целите си и после се оказва, че то не ни е достатъчно и отново сме в борба за нещо повече. Желанията ни нямат предели и това ни кара никога да не сме доволни от това, което имаме. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Ами ако спрем за малко? Ако се огледаме? Не е ли възможно тук, някъке на дансинга на живота ни да срещнем щастието. Може би не е нужно да го гоним, а да спрем и да го изчакаме.
                       По добре се отпусни,
                       не  танцувай толкова бързо,
                       животът е кратък.
А сега? Сега когато си спрял за малко ще отвориш ли очите си за минутка, може да ти хареса. Заслушай се в смеха на децата, който дочуваш от лунапарка, ето това е щастие. Щастие неподвластно на хорските думи, на недостижимите амбиции, на ниските доходи или на забързния делник. Щастие, което извира от самия живот, от чистата доброта на детската душа. Не мисли, че дъждът на вън оплаква света ни, той просто иска да измие очите ни за истината. За да не позволяваме на грижите да ни държат за крилата, сякаш сме пеперуди и когато ни пуснат да са ни взели прашеца и вече да не можем да летим, да ни отнемат пъстрото, топлото, истинското, защото, когато съзнанието ни е тъмно, не можем да видим дори залеза на слънцето. Твърде слепи сме, но не сме глухи. Музиката на танца ни продължава да ни въвлича в бурния си ритъм, но нали знаеш...  
                    Музиката не продължава завинаги.
                   Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
                   Когато питаш някого “как си “, чуваш ли     отговора?
                   Дали вечер си лягаш погълнал мислите за стотици грижи? 
Усещането за близост. Когато вървиш по улицата, разминаваш се с хора, случайно се сблъскваш някого, но никога никой не те докосва. Винаги сме скрити зад метал и стъкло. Толкова много ни липсва близост, че се сблъскваме помежду си, само и само за да почувстваме нещо. Ето сега, когато този Валс ни върти в пламенните си ритми, ако някои те настъпи, може би ще ти подскаже, че трябва да поспреш за малко.
                     По добре се отпусни,
                     не танцувай толкова бързо,
                     животът е кратък.
Отидохме до луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да поздравим новия съсед. 
                     Казвал ли си някога на детето си
                     “това ще го направим утре”
                     и в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне, защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш “здравей”. Запомнете, дръжте се за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да си говорите и намерете време да си споделите всичко, което имате да си кажете. Дали пък тава, което търсим не е някъде вътре в нас, дали този бърз ритъм, който ни води по дансинга ни пречи да усетим, че щастието винаги е било с нас, защото сме го поели още с първата си глътка въздух. То е било причината за сълзите ни в онази първа секунда от живота ни, защото е най-страшното нещо, което ни се е случвало. В онзи така великолепен момент са засвирили музиката на нашия живот и ние все по-улисани в нея сме започнали да губим красотата на мелодията. Щастието, което получаваме в тази минута е нашият подарък, който ще ни запази истински и ще отвори очите ни за доброто и значимото, той ще ни дава сили да продължаваме танца си докрай.
                     Музиката не продължава завинаги.
                    Когато тичаш като луд,
                    губиш половината от радостта от пътуването.
                    Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
                    Животът не е спринт.Нека не хвърляме неотворения подарък на щастието си.
Нека танцуваме, но заедно, нека задържим безкрая в една нота и да почувстваме дъха на човека до нас. Защото както е казал Карлин “Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”.
                     Затова отпусни се, чуй музиката
                     преди да спре песента.
Тези стихове, които цитирах, са написани от едно момиченце, което умира от Рак в една болница в Ню Йорк. Лекарите и дават шест месеца живот. Това дете чува последните акорди на затихващата си музика. То няма да може да завърши училище, няма да се омъжи и няма да създаде семейство, но нейното желание е да каже на хората да живеят по-добре. Тя ни дава урок по живот. Нейните думи те карат да разтвориш сърцето си и да откриеш колко близо е щастието. Тя се бори всеки ден за живота си и по този начин го преоткрива, осъзнава го и го подарява на хората, които го имат, но бягат от него. Това болно дете разкрива красотата на човешкия живот, прави ни по-топли и по-сплотени, затова тя е истински Рицар на Доброто.

© Велина Маринова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??