8 апр. 2020 г., 07:14

В чуждите обувки 

  Эссе » Социалные
2492 5 1
4 мин за четене



Идва време, когато човек разбира, че за да върви напред, е нужно да се води от малко, но съществени неща. И осъзнава, че едно от тях е да обикне себе си. Ограничава света до най-близките си хора и не вижда нио друго. Така, той е убеден, че когато обича себе си, може да помага и на тези, които са около него. Върви напред. Понякога стъпква това, което му пречи, отстранява го и продължава. И вярва, че никой няма право да му се сърди. За себе си винаги е прав. Той е най-добрият. От децата му по-умни няма. Най-разумен и практичен. Оглежда се, за да види дали има някой, който да му се радва на постиженията. Или да му ръкопляска. И тогава вижда, че чуждите хора живеят по различен начин. Размишлява. Недоумява и не разбира техните навици. И за да не изпада в недоверие към своя начин на живот, започва да оценява постъпките им. Първо сам, а след това споделя и със своя кръг от приятели и близки.
Интересно му е, как едно нещо може да бъде направено по няколко начина. Как може да се разсъждава не както той мисли? И определя съответния човек като различен. Чуди се, защо някой не говори, а си кара работата с наведена глава. И дори не се усмихва, а унесен в мисли, върши дори повече полезна дейност от всичките си колеги. Тогава се появява и чисто човешкото качество завист. Започват неприятни определения за съответната личност. Че не е достатъчно добре умствено. Че е темерут. Че страни от хората, защото има неоправдано самочувствие. Надменен и егоист.
Случва се на някого да не му върви в семейния живот. Развежда се. И веднага след това се впуска в нова връзка. Но това, отново не остава незабелязано. Околните са разбрали, естествено веднага и са си намерили тема за разговор. Изникват въпроси. Дали е достатъчно морален този човек? Как така сменя партньорите си толкова често? Какво му има? Да не би да пие? Или други пороци? И си дават отговор. И така му излиза име, за човек, който дори и той не подозира че е.
Някой сяда да пие кафе сутрин с колегите си, преди работа. Но вижда на съседната маса, дядо. Възрастният мъж пие ракия. Рано сутринта. Пита нещо другите, колкото да не е сам. Никой не му отговаря. Всеки маха с ръка пренебрежително. Но не знаят, защо е стигнал до това, да се налива с алкохол, вместо да си гледа старините спокойно.
Така мисли човек за другите хора. Те все не са прави. Винаги имат грешки. Ние сме най-добрите и никога не бихме допускали такива пропуски като тях. Така разсъждава, защото всеки от нас върви по пътя си обут в удобни за него обувки. Отначало ни стягат, но с всяка крачка ни стават все по-удобни. И когато видим, че някой куца, ние започваме да го съдим. Обсъждаме кривата му походка. Виждаме как куца и изкривеното му от болка лице. И му се присмиваме. А дори не предполагаме, че може да му е влязло камъче и да разранява пръстите му. Но животът е забързан и човекът не може да спре и да махне това, което му пречи. На никой от нас не му хрумва дори да събуе своите и да обуе чуждите обувки и да повърви малко с тях. Само за час. И да види, че когато пътят е нагорещен от проблеми, някой може да страда и да му пари на петите. Защото от ходене са му изтъркани подметките. А защо е ходил дълго ли? Може би е пътят му е бил пълен с тръни, а не асфалтиран, Не е имало кой да му подаде ръка и да го изведе на чисто и спокойно шосе.
Един път обуем ли чужда обувка, след това ще се замислим, дали изобщо имаме право да си позволим да оценяваме, обсъждаме и квалифицираме когото и да е било. Нито знаем какво е преживял. Не разбираме чувствата му. Не можем и да вникнем в най-съкровените ,у мисли.
Никой не иска да върви с болка. За да изглежда различен от другите, значи има някаква причина. Нещо, което е много трудно за предодоляване. И вместо да му подадем ръка, ние поякога слагаме несъзнателно още камъчета в обувките му. Или се опитваме да му купим нови. Но те пак ще са му неудобни, защото са по наша мярка. Както ние сме живяли, така ще искаме да живее и той. И докато си мислим, че му правим услуга, ние забавяме темпото, с което върви. Само и само да е като нас. И не можем да допуснем, че който има стари обувки, все някога ще ги смени сам.
Всеки си има път, по който върви.
Никой не е като нас. И не бива да се опитваме да приобщаваме другите към нашите виждания за живота.
В този свят се разминават милиони обувки, и всички за нас са чужди.
И понякога се налага да обуем някои от тях, за да видим, че на земята има и други хора.
И те обичат.
И те чувстват.
И те са обичани.
И те постигат успехи и се радват.
Всички хора вървят по различни пътища.
Носят обувки, не като нашите.
За да ги разберем, е нужно просто да погледнем не в очите, а в краката им.
В чуждите обувки.

Явор Перфанов
07.04.2020 г.
Г.Оряховица
 

© Явор Перфанов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Така е...и не само обувките, но и с дрехите е така...или ризата. Прочитайки есето ти си спомних за Библията и ризата. Ако имаш две, дай едната на ближния си...за да разбере, е новият прочит, какво е да ти жули на врата, опъва в гърдите и дращи на гърба и пак да ти е оголен кръста. Не е смешно, и не се забавлявам...Уточнявам.
    Точно си е всичко написано, чак до точките, ала кой ли ще обуе протрити обувки, или два-три номера по малки...
    Не всяка пришка е за всеки крак. Поздрави!
Предложения
: ??:??