Студена и синкава е тази вечер във Венеция. Бяла непозната пара пълзи над смълчаните градски канали и само тук таме се люшка светлинка от закъсняло магазинче или улични лампи. Край тях бягат хиляди млади снежинки, лутат се на ята и се сипят по покривите на престарелите къщи, по первазите на тъмните прозорци и дъгообразно извитите мостчета.
Венеция спи под диплещата се завеса на снегопада, навсякъде лъха осиротяло на зима и на самота, а нозете ми крачат бавно по незабележимо покрилите се каменни плочи, покрити с първият бял снежен мъх за сезона.
Усещам с цялата си душа колко прелест може да има всяка тиха, прикътана венецианска улица, с вързана в дъното на тесен канал малка черна гондола, завита с брезентов чохъл, която също спи, събрала туристическия спомен от лятото.
Спят гълъбите под мраморните корнизи на двореца на дожите – и те сънуват зимните си сънища. Дреме и кондукторът на малкото туристическо корабче край “Чиеза дел Салуте”, без да разбира, че ритмичният кръговрат на времето е ...