Вали...Сякаш дъждът не е спирал от години.Пада безшумно,бавно и монотонно и неусетно променя всичко наоколо.Не мога да позная местата,където сме били заедно.Твоят град,посивял и студен,ме посреща негостоприемно и пита къде си,защо съм без теб.Следи ме отвсякъде с мрачните си като ледено пронизващи очи прозорци,а огледалните витрини отразяват смешно лицето ми и ме карат да се чувствам жалка,излишна,изгубена сред тълпата.Забързаните хора ме подминават с безразличие,а аз продължавам да вървя объркана като в безизходен лабиринт.Не мога да открия твоя дом,защото отникъде не се усеща топлината на уюта,който само ти създаваш край себе си,не се чува смехът ти,не се виждат стъпки на завръщането ти.Може би не си тук.Намерил си по-добро място,имаш ново семейство и не мислиш за миналото...както би трябвало да направя и аз.Дори не знам защо се опитвам да възкреся спомените с идването си.През цялото време не ме напусна неустоимо,макар и потискано и непризнавано желание да се потопя в атмосферата на ...