Изгубих се... и не намирам път назад... търся, отчаяно го търся... уви, напразно. Него го няма, къде е? Защо не го откривам? Защо, защо? Искам да бъда свободна, да летя из небесата на мечтите, искам да бъда различна, искам да бъда... просто себе си. Толкова много ли искам, не го ли заслужавам вече?

Бъди добър... погледни ме... толкова ли много искам?

Вървя, окрилена от мечти, надежди, че идва краят... най-накрая съм свободна. Вече имам всичко, за което копнях. Какво се промени? Как свърши? Дори не осъзнах, но пак съм щастлива. Пак съм жива! Пак вървя... но този път - с високо вдигната глава! Сама... освободена от оковите на тъгата, загърбила болката и разочарованието, готова за нов живот. Да, живот, но без теб. Живот, но без сърце.

Ще бъда себе си, винаги това, което съм искала. Обещавам! Няма да те забравя, но няма и да се върна назад. Поне това си дължа, и на теб го дължа. Краят е тук... ръка му подавам и го отминавам... не щастлива - облекчена.

Свърши, но не съжалявам. Не съжалявам, че го е имало. Не съжалявам, че съм участвала. Не съжалявам, че приключи. Макар и да не исках.

Много дълго време го чаках, за да съжалявам. Много дълго време плащах за него, за да съжалявам.

"Сбогом" ще кажа, но само на болката. Сбогом  на надеждите. Сбогом на мечтите. Не на любовта. Не на спомените. Не на теб. Те са там... те са в мен... в остатъците от сърцето ми.

Ето ме... вече тук... намерих пътя, който търся. Нов, чист, красив. Готов да поеме заблудените души, скитащи се из дебрите на отчаянието. Готов да им покаже посоката... правилната. Тази, която ще им върне сърцата, мечтите, надеждите. Ще ги дари с жажда за живот.  Ще им върне усмивките. Тези, същите усмивки, с който са дарявали света преди да се изгубят. Отново ще ги имат. Отново ще намерят себе си. Отново ще бъдат щастливи. Отново ще бъдат свободни. Какъв късмет... и аз съм от тях... и аз... и аз... най-накрая го спечелих. Най-накрая го намерих... Обещавам, ще го покажа и на други. Обещавам, няма да го крия.

За Бога... красив е... много е красив... и е толкова примамлив. Сякаш те вика, приканва те към себе си, но не да вървиш, а да бягаш. Бързаш, за пръв път не към някой друг, а към себе си... Странно, нали?