Все още боли
Един миг... твоят образ... една неочаквана среща... обърка нещата отново. За пореден път чувствам болка в гърдите...
След толкова време ти се появяваш! Завърна се, но с теб се завърна и миналото, което с неистови усилия се опитвах да погреба. Спомените ме връхлетяха, спомени, които исках, но не мога да изтрия... Една среща възроди всичко, спотаено в сърцето ми. Хилядите опити да те залича от мислите, от душата, от живота си, да залича чувствата, в този миг се превърнаха в купчина пепел. Твоята поява обезличи всичко останало. Всичко изгуби своя смисъл...
Бях започнала да се уча да те игнорирам от живота си, но жалките ми опити пропаднаха в момента, в който те зърнах, в момента, в който се доближи до мен. Усетих как се сривам, как нещо ме задушава, стоях и гледах, гледах теб, като не знаех дали е реално, дали наистина си ти, наистина ли си тук...
Да, не вярвах, че отново те виждам! Но за мое най-голямо съжаление не бе плод на фантазии или мечти, а самата действителност. Стоеше там... от плът и кръв...
Ти се появи и нищо друго нямаше значение... Ти се появи и светът за мен бе само една личност... Ти се появи и очите се пълнеха със сълзи... Да, ти... твоята поява отново ме обърка, отново ме съсипва и вътре в мен ужасно боли!
В този един-единствен миг осъзнах, че всичко е било една илюзия, в която мислех, че съм успяла да те преживея, да те залича. Но мога ли, след като ти си човекът, оставил сърцето ми разбито, ти си човекът, белязал душата ми завинаги, оставил кървяща рана, която при всяко докосване продължава да кърви!
Защо? Защо не мога да те изтрия, защо все още ти си този, който вледенява кръвта ми, ти си този, който ме кара да треперя, ти си този, който ме съсипва, ти си този, в чийто плен е сърцето ми!
Появи се... за един кратък миг... появи се... и после какво... изчезна, отиде си, сякаш беше сън! Ту се докосвам до теб, ту отново се отдалечавам. Всичко е една илюзия... никога не може да има аз и ти! Всичко е приключило, останало е в миналото. Тогава защо боли, защо се страхувам да посрещна идващия ден, защо се ужасявам от мисълта да те видя, защо те искам до себе си, но същевременно ми е по-леко, когато те няма?! Защо объркваш всичко отново? Не беше ли достатъчно моето наказание... да те обичам, без да ме обичаш...
И въпреки че съдбата не ни е отредила един път, това не е основание за сърцето, което все още чака своето отнето щастие. Макар и проумяло горчивата действителност, то не спира да кърви... мен все още ме боли... (Р. 21.03.2008)
© Сузи Все права защищены