Аз съм страхотен човек! 
Колко хора на света, всеки ден се събуждат с тази мисъл? Мисля, че процентът е същия като на тези, които никога не яли. 
За съжаление, не знам дали заради светът, в който живеем, или заради самите нас, но увереността и чувството за значимост, са почти на изчерпване. Предполагам, че не всички са съгласни, но нека поясня. 
Не говоря за нахалство, но пък за самочувствието като цяло. Един човек може да изглежда нахакан, отворен, готов за поредната битка. Той може да се потупа по гърдите и да каже„Ще ви разбия!“, или да отметне коса и да погледне на света, сякаш го притежава. Но в края деня, всички те се прибират вкъщи, свалят маската и под нея има само крехки души, които, както всички останали искат само една мила дума, малко любов, може би усмивка, дори поглед, който да ги насърчи и да им покаже, че те наистина могат да притежават света.
Парадокса тук е, че те имат нужните качества, да притежават света, те могат всичко. Те не са като онези простовати хорица, които говорят за себе си, сякаш описват титан. Не... Те просто са добри актьори. Всеки ден ти виждаш само маски. Зад красивото лице има тъжни сълзи, зад наперената походка има страх, зад убедителната реч, има съмнения. Мислиш си, че познаваш и разбираш някого, а той ти разкрива напълно различна страна от себе си и ти просто оставаш без думи. Защо е така ли? Защото за теб този човек е бил пример. Той е бил като статуя на това, което искаш да бъдеш. Ти си го боготворял. И след това разбираш, че той не е Бог, дори не е близо. И какво? Ами разочароваш се...
Погледнеш ли го от друга страна обаче, ще разбереш, че точно поради тази причина трябва да продължаваш да се възхищаваш. Ако един човек успее да те спечели, притежавайки своите негативи и маски, значи си е заслужил възхищенията, и то по трудния начин. Никой не е перфектен. И по-добре! Колко щеше да е скучно, ако всички бяха... Но не това е моята идея.
Това, което искам да кажа, е че ако тези силни хора всъщност са толкова уязвими, то какви сме ние, другите, обикновените. Истината е, че всички се мразим. Съгласни, или не, така е. Процента на самоубийства е нараснал драстично в последните 10 години. Живота просто ни смачква, а ако не е той ще е някой друг, така или иначе от цялата ситуация, губиш ти. Ти, тук е всеки един човек на тази земя. Това е плашещото. Ако сълзите проляти за една година се събираха, до сега всички щяхме да сме се удавили. Депресия, гняв, презрение, самота, смърт...
Тъжно е! Много е тъжно! Толкова сме се привързали към лошото, че дори и да видим доброто, няма да го познаем. Обидите са повече от комплиментите, омразата е повече от любовта, сълзите за повече от усмивките, дори облаците са повече от слънцето. Какво да мислиш за себе си, когатопостоянно ти повтарят, по всякакви начини, че не ставаш? Как да си уверен? Как да се чувстваш значим?
Представете си всеки, който ви е казал, че не можете, или че не ставате. Всяка ситуация, която ви е оставяла безсилни. Всяка подигравка, всеки отказ, всяка драма, всяка буря, всеки провал и всичко останало, което ви е накарало да се съмнявате, че настина сте страхотни хора. Представете си ги и после затворете очи, усмихнете се и кажете „Майната ви“. Не е много възпитано, но помага. Вие сте капитаните на душата си, вие сте господарите на съдбата си. Вие сте най-страхотните! Вие можете всичко, вие ще постигнете всичко! 
Да доста е наивно от моя стана да вярвам, че е толкова лесно, но ако спра да вярвам, има ли смисъл да живея? Света няма да спре, ако днес изчезна. Няма дори да се забави. Но, ако всички изчезнем, ще има ли свят? Ние сме света, ние решаваме как да се живее в него. Мисля, че е доста ясно, колко грешни решения има досега, но никога не е късно. Ако само един повярва, че може, ще повярва и друг, трети, пети, осемдесети... Няма кой да те спре, ако ти самия вярваш в себе си!
Аз ще продължавам да се надявам, и да вярвам, и да мечтая, за един по-добър свят. До тогава обаче, всички ние можем да направим само едно. Да се събудим утре сутрин и да си кажем 
„Аз съм страхотен човек!“