На прага на 19-те години стоя и гледам отражението си в огледалото и започвам да пътувам назад към всичко изминало до момента, с всеки изминал момент въпросите в мен растат... Усещам, че сега повече от всякога всичко е в мои ръцe, понякога се плаша от суровата действителност на диаболистичния часовник на стената в стаята ми... времето лети, осъзнавам, че сега животът ми е поел във важна посока, от която всяка стъпка или гради, или разрушава бъдещия ми свят. Както се казва: “Всичко, което изхабиш или загубиш, може да бъде възстановено, освен времето...!”
Дали сегашният момент не е една илюзия на ума, сякаш моментът се “поглъща” и се превръща в безвъзвратно отлетяло време, както е казал Жан Жак Русо: “Няма нищо, което времето да не е погълнало...!“
Разгръщам старите албуми, потънали в прах, снимките от детството ми, питам се дали усмихнатото момиченце с розовата панделка още живее в мен, или е само мираж, оставил незаличима следа?
Часовникът тик-така, искам безвремие, искам да потъна в н ...