Здравей!
Хей, на теб говоря, да,  ти, същата, какво правиш там в онзи ъгъл, за бога, стани, махни се оттам - нима не знаеш, че това е мястото, където забравата, самотата и тъгата се прокрадват лесно в сърцето ти, това е ъгълът на безпомощността, който пречупва човешката воля и те прави по-слаб от най-слабите. Или пък може би знаеш... и затова си там... Стани, ела да поговорим, ела да те погледна. Но... ти плачеш, защо, недей, спри! Съжалявам, не знаех, кажи ми как да ти помогна... Спри, моля те, защо го правиш, не се наранявай още повече, нали знаеш - всеки проблем си има решение, просто ти трябва време и някой, на когото да разчиташ в трудния момент, нека аз бъда този някой - ела, разкажи ми и съм сигурен, че ще намерим някакво решение, може би ще успея да те разведря. Хайде... нее, не се обръщай, не закривай красивото си лице, на теб говоря, спри, излез оттам, подай ръка, ето - погледни, аз протягам своята.

И когато тя се обърна и пое ръката ми, аз видях болка, изписана в нейните очи, гърлото ми замръзна, защото това не беше обикновена болка, това беше болка, сякаш идваща от минали векове, от минали времена, болка, таена с времето, болка от загуби, нанасяна върху едно изнемощяло сърце...

Посегнах с ръка да избърша сълзите ù, но тя се обърна с писък, явно неведнъж беше получавала плесници от близките си и от тези, които се правеха на приятели. Протегнах пак ръка и я успокоих, загледах се в очите ù и отново изпитах онази страхопочитаемост, нейните сълзи бяха кървави, забиваха се като кинжали в разголеното ми сърцето, а хлиповете ù разкъсваха надвисналия мрак...

Успокой се, всичко ще се нареди, кажи ми защо си в онзи ъгъл, кажи ми името си и ще пробвам да оправим нещата...

А тя се обърна и изрече - името ми е България и бях захвърлена от свойте деца...