1 апр. 2007 г., 17:09

за думите и за нещата 

  Эссе
2906 0 0
18 мин за четене

 

 

 

<?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />

За думите и за нещата

 


-         резюме   -

 

 

 

 

от

Найден Николаев Йотов



В
изследването си Фуко се е стремил да разчлени в историята на човешките общества структури /по Фуко – “епистеми”/, обуславящи възможността на определени възгледи, концепции и научни теории и в частност науки в един или друг исторически период. Съгласно Фуко в границите на западно-европейската култура от 16-20 век е редно да се отделят три “епистеми”: "ренесансова" (16 в.), "класическа" (рационализъм 17-18 в.), "съвременна" границата между 18-19в. до наше време). Според него в ренесансовата епистема думите и нещата са тъждествени на себе си, непосредствено и взаимно съотносими (в границите на) взаимозаменяеми във вида "думи-символи". Езикът  като “светски” е съпричастен на света, а светът - на езика: думите и нещата коституират единен “текст”, представляващ част от мирозданието и се тълкува от изследователите като природно същество. Културното наследство на античността аналогично се възприема с природни феномени – магия /предсказване на събития/ и херменевтична ерудиция /дешифровка на древни текстове/ образуват тясно и законосъобразно единство. В епистемата на класическия рационализъм думите и нещата губят непосредственото си сходство и стават съотносими само опосредствано – чрез мислене, а също и в пространството на познавателните ("не-психологически") представи във вида "думи - образи". Отношението между думи и неща в границите на епистемата се осъществява по Фуко, с помощта на отъждествяване и различаване. Основната цел на патосното рационално мислене се явява създаване на глобална наука за универсалния порядък. Естествените знаци от ренесансовата епоха отстъпват място в качеството си на вербален инструментариум на знанието за природата и обществото – на най-разнообразни системи от изкуствени знаци. Последните са по-лесни за употреба и позволяват използването в анализа на таблици, комбинаторика, вероятностни подходи.

Според Фуко езикът, загубил признака си за непосредствено уподобяване на нещата и придобива статуса на представител на мисленето; включването на съдържателни пластове в езиковите форми структурира и обяснява последните. "Светският език" се превръща в  "език на мисълта". Това води до една така наречена “всеобща граматика”  (сравни с проекта "Енциклопедии" на Дидро и др.: да изобразиш света и постиженията му посредством езика и по азбучен ред. Съгласно Фуко, науката в днешно време неправомерно третира като познавателна дейност дори института на обществото – точно оценявайки функциите й в три ипостаса а) като особен тип дискурс; б) като конституираща научната реалност социални практики; в) като мрежа от властови отношения.Именно въвличането на “живот”, “труд” и “език” в познавателното пространство дава резултатите си, по схемата на Фуко, в оформилата се представа за човека като единство на транценденталното и емпирическото – на субект, постигнал емпирически съдържания и осмислящ ги в културния контекст на времето си. При това, ставайки ясно, че влизането на човека в съвременната епистема е обусловено от разделение между битието и представата, а така също и раздробяване на езиковия масив. Фуко няколко пъти подчертава, че постмодернистките тенденции на превръщане на езика в самодостатъчност, самоосъзната цел отново поставят въпроса за човека и за централното му място както в системата “битие-мислене”, така и в в съвременната култура изобщо. Той подчертава: "... човекът не само, че не е най-древният, нито най-постоянният от проблемите, възникнали пред човешкото познание.   

Да вземем европейската култура от началото на XVI век, - можем да бъдем уверени, че човекът в нея е скорошно изобретение... И краят му, може би не е далеч. Ако тези диспозиции изчезнат така, както и са се появили някога, ако някакво събитие... ги разруши, както била унищожена в края на  XVIII век почвата за  класическото мислене, тогава – можем да предположим – човекът ще изчезне, както изчезват фигурките, начертани на крайбрежния пясък".

Това разтваряне на едно съществуващо към друго съществуващо не може да не бъде парадоксално, то може да бъде оприличено на “сгъвка” на крайното в безкрайното или на оглеждане на безкрайното в крайното. Само че това вече не е класическият въпрос, как  човешкото, особеното, индивидуалното може да се огледа във всеобщото, или как всеобщото да “разтвори” единичното, а въпросът за винаги присъстващото “сляпо петно” на вече станалия разрив, произвел човека. Това е една “негативна антропология”, която непрекъснато визира начините на битие на нечовешкото в присъствието на човека, визира Другостта. Това е логиката на развитие на термина “отчуждение”, само че без неговата идеологизираща, субстанционализираща едни или други форми на социалност като неотчуждени. Човешкото присъствие е невъзможно без този разрив, в който навлиза Другостта и този разрив не може да бъде “позитивно” концептуализиран.

          Съвременната мисъл се мъчи да държи винаги в своето “полезрение” този разрив, с което не позволява субстанционализирането на човешкото съществувание, свеждането му до някакъв вид  “природа”, пък била тя и социална. В самата съвременна философска мисъл присъства невъзможността за “непосредствената и суверенна прозрачност на cogito” и принципната невъзможност на непредставимото да стигне до самосъзнанието. “Немислимото, пише Фуко, - не е разположено в човека като някаква набръчкана природа или като разпластена история, то е по-скоро сляпото петно, въз основа на което той може да  бъде опознат в своята Другост по отношение на мисълта. То е и един предварителен фон, изхождайки от който човек трябва да се съсредоточи в себе си  и да се върне до своята истина. Цялата съвременна мисъл  е пронизана от закона да се мисли това, което не е мислимо, да се изясни безмълвното, да се възвърне говора на нямото, да се освети тази част от мрака, която притегля човека към самия себе си.” Човешкото е непрекъснатото отклонение, отбягването от съвпадането на мислимото и немислимото, езика и немотата, защото иначе би бил запълнен този разрив, който разтваря света пред самостта на човека.

Както за Дерида, така и за Фуко е важна инстанцията на различаване, която в изказното ниво отпраща в различни посоки индивидите и нещата, състоянията на нещата и отношенията въвеждани от смисъла като определени изречения, полето на възникването на истинността на пропозицията. Изказът поддържа някакво отношение със субекта, по простата причина, че всяко раздвижване на някакъв тип означавания би трябвало да има свой енергетичен източник, но Фуко се разграничава от най-често употребимата формула, че субектът е този, който произвежда различните елементи на изказа с намерение за означаване. Субектът е по-скоро функция на изказа, която не е еднаква за всички типове изкази - изказите не предполагат едно и също отношение на изказващия субект и онова, с чието изказване той е зает. За разлика от Хусерл, Фуко определя субекта на изказа като функция от предварително произведени операции, които може би не са извършени от един и същи индивид /говорещия понастоящем/, но той може да ги възстанови в първоначалната им сила и така той се представя като ансамбъл от възможности и необходимости за боравене с някакви места на изказа. Той не е феноменологичния субект предаден на властта на хоризонта от своите ансамбли от интенционалности, живеещ във време, лишено от забравяне и прекъсване. Субектът на дискурса е едно определено и празно място, което може да бъде заемано от различни индивиди.

          ”Ако някаква пропозиция, изречение, ансамбъл от знаци могат да бъдат наречени “изкази”, то следователно не е дотолкова, доколкото е имало някой, който да ги произнесе или да остави някъде нетрайната следа за тях, а дотолкова, доколкото може да бъде посочена позицията на субекта. Описанието на дадена формулировка като изказ не се състои в анализ на отношенията между автора и онова, което той е казал /или е искал да каже, или е казал, без да го иска/, а в определяне на позицията, която може и трябва да заеме всеки индивид, за да бъде неин субект.”

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

1.     Ôóêî, Ì. Àðõåîëîãèÿ íà çíàíèåòî. Ñ.1996

2.      Ôóêî, Ì. Äóìèòå è íåùàòà. Ñ. 1992

© Найден Йотов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??