Вървя из шумните тълпи и понякога се самозабравям в цялата тази суета на
ежедневието..Хората-все еднакви, като броеница от зърна на делника, вече не ме
привличат..Има някаква пустота в тях, а аз обичам простора. За тоя свят ли съм?
Понякога дотолкова е притъмняло в душата ми и навсякъде около мен, че всичко
виждам черно, а така обичам пъстротата..Сънувам ветрове и бури, а наоколо само
прах по улиците, мечтая за свобода и волност, а този град е затвор за душата
ми.. Всъщност бях започнала да пиша за едни очи, които видях-в тях беше събрано
цялото вълшебство на простора. И ако аз цял живот съм търсила топлина и
спокойствие, то сега ги открих за съвсем кратък миг, но ги намерих-ето знам, че
съществуват… Не-не съм влюбена..От момчето не помня нищичко, вече даже и мигът
бледнее, остава само чувството…Вървя по улицата, а Бог знае в кое друго
измерение се намирам в момента и така, замечтана, аз срещам погледа мy…Ах, този
поглед, толкова много тишина и мекота е събрал в себе си..Застинавам, мигът
застива. И ако казват, че времето спира тогава, когато изпитваме силно вълнение
е в онзи момент, като че ли времето отмерва само сърцето ми, времето вътре в
мен..За другото загубвам всякаква представа..Не знам..Потъвам в топлината на
очите ми и питащият ми поглед се губи в тях..Аз ли съм или пак витая в други
светове..Моите очи се давят в чужди, губят се, потъват. Страх ме е..И в същото
време топлина, все едно лава ме облива..Топлина и спокойствие..Възможно ли е
едни очи да съберат толкова хармония? Обливат ме вълни-ту студени, ту горещи. И
давя се в ония очи, потъвам в дълбините им, а после литвам в просторите към
хоризонтите, които ми разкрават..Не искам да се будя… Напивам се от погледа
ти... Боже, нима е възможно? Давя се в очите ти, а те са моят пристан..