Странно нещо е животът! Уж все трупаме, трупаме и трупаме мъдрост, пари, познания, опит, впечатления... А някак си все повече усещам да ми липсват някои неща. Имам чувството, че все повече губя по точки в някакво измислено състезание, а дори не знам срещу какво или срещу кого е. Всяка загуба е предпоследна. И с всяка такава все повече се отдалечавам от това, което искам да бъда. Толкова много неща допуснах да изчезнат!

Едва ли има човек, в мислите на който никога да не е настъпвало объркване. Колкото и да сме уравновесени и да знаем какво искаме, колкото и добре да сме си направили план и да вървим по избрания път, понякога идва момент, когато нещо се обърква и ни завърта в кръг. 

Не бива да се "забиваме" в собствения си малък свят, тъй като живота е изследване на всичко, което ни вълнува и след това опит. Да се види света, да се погледне зад стените, да почувстваме опасностите, да се намерим един друг и да усещаме. Това е целта на живота. Всичко, което трябва да решим е какво да правим с времето, което ни е дадено. За това не се страхувай да правиш грешки, защото в повечето случаи най-големите награди идват след като направиш това, от което най-много се боиш. Може би ще получиш всичко, за което си мечтал. Може би ще получиш повече, отколкото някога би могъл да си представиш. Пътят е дълъг, но накрая разбираш, че пътуването е основната цел. 

Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си. По пътя си се спъваме доста често. Толкова често, че идва момент, когато просто нямаш вяра дори и на себе си. 

В днешно време пътищата на някои хора се пресичат, на други се разминават и в крайна сметка или си сам, или намираш някой, който да ти покаже, че положението може да е и по-зле... а може и да срещнеш някой, за когото да не спираш да мислиш дори за миг, който да те кара да се усмихваш само поради мисълта, че него го има. 

Тези, които остават сами са или прекалено в час или просто са малко по-странни и чакат някой да открие тяхната странност и да се влюби в нея. Самотата понякога е предимство. Да знаеш, че никой не те чака някъде там. Че никой не знае кой си и къде си. Да знаеш, че не зависиш от никого. Че нямаш задължения и отговорности. Няма го чувството на безсилна ярост, което неизменно следва след загубата на някого, когото си обичал. Да си наясно, че не дължиш нищо на никого и на теб никой нищо не ти дължи. Да правиш каквото си поискаш. Да се прибираш когато си поискаш. Да живееш без необходимостта от непрекъснати компромиси. Да бъдеш само и единствено, докрай себе си. Самотата е заложена в природата на човека. 

Самотата е гледна точка. Възможност. Когато си сам, можеш да направиш най-честната, най-суровата равносметка на живота си. Да чуеш присъдите на съвестта си и да се помириш. Заставаш сам срещу себе си и виждаш истината, може би леко смущаваща, а може би дори стряскащо грозна. Тя е и учител! 

Онези, другите са като магнити. Те впечатляват с някакви тайности, които само ти виждаш. И падаш в мрежата им. Тези хора са грешни. просто изкушения. Ръцете им ухаят на току-що изпушена цигара. На устните им личат белези от целувки, откраднати от устните на непознати. А в очите им танцуват пияни дяволи, повлекли ангелите в нестинарска лудост. Те са цинични, не ти спестяват нищо. Думите им често пъти оставят рани и са овладели до съвършенство способността да внушават любов, за която пет пари не дават. Те са от хората, с които дори да отидеш на кафе ти се струва авантюра с тръпчив мръснишки привкус. Може би е заради погледа им над чашата - непресторен, нахално открит, гневен или присмехулен, но никога безучастен. Не крият, че те проучват и вероятно сами се обзалагат срещу себе си в какъв цвят е бельото ти. А може и да е заради начина, по който палят цигарата си, сякаш подготвят поредната беля, а после крият огънчето в шепата си, както когато са били ученици и са се скатавали по ъглите и мазетата. И в това има нещо толкова дразнещо, провокативно и секси! Когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Мисълта за тях не те оставя да спиш нощем. Карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. С тях губиш задръжки, забравяш за норми. Дори не знаеш как те въвличат в пиянска нощ, в шумен купон сред орда непознати, в изпращане на залези и посрещане на изгреви. Те могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед или да замръзне. Те са идеалната компания, но са възможно най-лошите спътници в живота. Готови са да обърнат гръб на ценности, съвети и приятели само заради това неясно усещане за бягство, за нещо сладурски нередно и евентуално за разбито сърце, което неизменно следва в историята накрая. 

Въпреки това всеки има нужда от тях, от това да му съсипят живота в определен момент. Да му оставят бойни рани. Да му предадат един от най-важните уроци по оцеляване. А после да си тръгнат. Слава Богу, те винаги си тръгват! Това е неделима част от урока им. Но всеки има нужда от тях поне веднъж, поне за малко. Не е страшно. Страшно е, ако останат.

 Третият тип са онези хора, които намират баланс един между друг. И като се скарат, не се разделят... И като са щастливи, са щастливи заедно, и като плачат, плачат заедно... общо взето две човешки души в една. Малък цвят, на фон на сива картина. Хора, пълни със смисъл. Светът има нужда от повече като тях. 

Човешките емоции са необясними. Те са като диви коне, които разумът не може да владее напълно. Ако смятаме, че няма да понесем света, в който е по-важно да живеем, отколкото да разбираме, тогава е по-добре да се откажем, защото животът е огън. Може да е буен или едва да тлее, но докато е живот, той е огън. И ако първите ни срещи с огъня се свеждат до изгаряния, нищо чудно до край да се дърпаме встрани и така да си умрем, без да разберем, че огънят не само гори, а може и да топли!