Навремето с моя приятелка мечтаехме да следваме журналистика. Особено тя. Като че ли отговаряхме на всички условия: имахме отлични оценки по български език и литература, по история, поназнайвахме география, въпреки че в техническите училища не се учеше. С езиците също бяхме добре – френски, руски, немски, че дори прохождащия тогава тук-таме английски. Притежавахме и така нужното за тази професия критично мислене и се впускахме в дълги дискусии на актуалните тогава теми. Обсъждахме на висок глас, понякога влизайки в ожесточени спорове, казаното от водещите тогава представители на тази професия по радиото и телевизията. Вярно, тогава радиото имаше само три или четири програми, а телевизията - само две, а и тя, както и пресата бяха под зоркия поглед на социалистическата държава. Но това не пречеше на журналисти като Любомир Коларов, Димитри Иванов, Тома Томов да правят не просто журналистика, но да дават образци на интелигентна словесна изящност, да правят блестящи анализи на международните събития, да излагат убедително и аргументирано гледната си точка, без да натрапват на аудиторията наистина огромната си начетеност и компетентност по въпросите, които разглеждаха. Цяла България чакаше с нетърпение петъчните следобеди за да включи по радио „Христо Ботев” „Разговор с вас”, където заедно с най-новите музикални хитове, и български и световни, на живо се водеха репортажи от горещите точки в цялата страна и още по-горещо им ставаше на някои стопански ръководители, ако имаха късмета поради някои свои действия да попаднат в полезрението на Божана Димитрова.

Ох, как се даваха пространни обяснения за недотам пристойни постъпки, как се даваха обещания и се поставяха срокове! И никой не си позволяваше да изгони или обиди журналист.

В неделя вечер пък улиците опустяваха и млади и стари се курдисваха пред телевизора, защото започваше „Всяка неделя” с Кеворкян и компания. В предаването имаше за всекиго по нещо, но най-интересни и запомнящи се бяха интервютата с български и чужди политици, спортисти, артисти, културни дейци. От екрана звучаха не въпроси, задаващи отговори, а често неочаквано неудобни за тогавашните времена, но никога обидни и унижаващи човешкото достойнство. От екрана се запознавахме не само с най-известните личности от онази епоха, но и с обикновени труженици от заводите и строежите, които строяха мостове, електроцентрали, пътища, стояха край становете и струговете. Цяла седмица се обсъждаха интервютата и срещите, кого е „кеворкирал” този път с провокационните си въпроси водещият. Но никой не се интересуваше от пикантните житейски моменти и не се ровеше в чаршафите на звездите от артистичния свят. Всички знаеха за нетрадиционната ориентация на някои от любимите певци и артисти, но не си спомням някой журналист да е ровичкал в душите им, нито те да са развявали като недотам чистоплътно знаме своята различност. Хората ги обичаха заради таланта им и заради човешките им качества, останалото си беше тяхна работа и не представляваше публичен интерес.

Та мечтаехме ние с моята приятелка за професията на журналиста, защото мислехме, че чрез нея ще сме по-близо до всичко ново и интересно, което се случва в обществото, че тя ще ни даде онази свобода на словото и мисълта, която мнозина не можеха да си представят. Но колкото желана, толкова и непостижима ни се виждаше тази професия. Конкурсът в журналистическия факултет беше жесток. Говореше се, че освен отлични оценки на изпитите, трябваха и определени връзки и познанства. Добре беше, ако преди това кандидатът имаше публикации, па макар и в местния вестник. Но ние си бяхме едни момичета от техникуми и там се наблягаше предимно на усвояването на определена професия. Така и поехме по други професионални пътища.

Не знам дали журналистиката загуби в наше лице не най-лошите свои представители или ние спечелихме от това, че не познахме тази професия откъм тъмната ѝ страна. Но днес не съжалявам за тази си неосъществена мечта. Днес съм все по-често и все по-дълбоко омерзена от това, което се случва в ефира на безбройните вече телевизионни и радиопрограми. От някога синия, а сега вече многоцветен екран, като Ниагарски водопад ни залива, зловонна и зловредна, помията на телевизионната чалга индустрия. От всякакъв характер. По най-широко рекламираните и рекламиращи програми рядко можеш да разчиташ, че вечер, уморен от тежкия работен ден, ще можеш да се насладиш на смислен и стойностен художествен филм, който да предизвика размисли, чувства. Ако има такива, то те предварително са задушени от плевелната блудкава фантасмагория, промиваща съзнанието продукция, която ежечасно ни пробутва неуморимата индустрия на Холивуд и Боливуд. Но за какви размисли и чувства може да става въпрос, когато средата на кадъра се прекъсва от реклами, които са по-продължителни от филма. Докато се чудиш какви дамски тампони или бебешки памперси да избереш и дали простата наистина алармира, или просто си се заседял твърде дълго пред телевизора, забравяш въобще за какво е ставало въпрос във филма. Ако имаш неблагоразумието да гледаш семейно пък, рискуваш всеки момент, независимо кой час от денонощието е, да налетиш на някоя интимна сцена, от която ще се изчервиш от неудобство или пред възрастните си родители, или пред децата си. Не ти остават много възможности – или сменяш нервно канала, или излизаш от стаята и си намираш работа другаде.

Порнографията е навсякъде и няма спасение от нея нито в така прокламираните за хумористични предавания /за сатира въобще не говорим, тя остана някъде в недозрелия социализъм/, нито в модерните риалити формати на живо, тип „Големия брат” или „Биг Брадър”, казано без превод. Тук перверзната фантазия на водещите „журналисти” постига невиждани висоти. Под вещото ръководство на режисьорите и собствениците си те поставят своите подопечни в унизителни за нормално мислещия и чувстващ човек ситуации, в които хора продават достойнството си за дребни пари и съмнителна телевизионна слава, а наблюдаващите ги отвън кресливо и претенциозно обсъждат „важни” за целия народ неща като това кой с кого си е легнал и с кого се е събудил под всевиждащото око на камерите, за които няма нищо интимно и свято. Същите тези „журналисти” и водещи са толкова искрено увлечени от порнографията, която ни продават, че нямат нищо против да влязат сами в ролята на героите си, разбира се, за повече пари и сред малко повече лукс. Вероятно си мислят, че като опаковат миазмите на деградиралото общество във фалшивия блясък на показен лукс, те ще вонят по-малко и с това правят велика услуга на същото това общество. Но да беше само това!

„Нейсе, запуши я”, както би казал класикът. Това са изискванията на жанра.

Истинските висоти с отрицателен знак на журналистическата порнография достига така наречената журналистика „на живо” или „от мястото на събитието”. На първо място събитията не са това, което бяха. За днешния журналист това, което се случва, трябва да бъде отразено или не в зависимост не от самото събитие като такова, а от нуждите на съответната медия. А медиите имат нужда от зрелища. Даже и от културни. Понякога. Но те обикновено са сбутани някъде в периферията, свити в тесните рамки на някоя рубрика с не особено висока гледаемост. Тук нашите водещи могат да си позволят да се държат възпитано, дори културно в рамките на собствените си възможности. Дори разговарят със събеседника си на Вие, въпреки че на повечето правилната форма на обръщението в пълния ѝ вид им убягва. Те ще Ви попитат „Вие бил ли сте…? Знаела ли сте…? и ще бъдат толкова любезни, че ще Ви стане неудобно да ги поправите и да им кажете, че не само местоимението, но и глаголът следва да бъде в множествено число, защото се съгласуват и т. н. Не само ще Ви стане неудобно, но даже трябва да се почувствате поласкани, че са Ви уважили поне с Вие, защото днес уважението не е на мода. Много по-свойски и съвременно звучи, ако към някой достолепен господин на почтена възраст, когото виждаш за първи път, се обърнеш като към съученика си, който е седял няколко години на чина до теб. От друга страна, разбира се, няма по-правилен начин да наречеш циганката, която сипе попръжни през оградата на съборетината си, освен „дама”. Впрочем, това, че всички в един ден се превърнахме от обикновени „зрители” и „зрителки” /последното вече е спорно, не е полово коректно/ в „уважаеми дами и господа”, го дължим също на нашата новоизлюпена демократична журналистика. Благодарности, …”за което” /още една езикова иновация, рожба на новаторската журналистическа мисъл./ „Е ли правилно построена въпросната мисъл според законите на родния български език?” ще попитаме в същия дух и отговор не искаме. По-добре да забравим бързо и да отминем, като оставим някъде при интервюто и неприятното усещане, че сме били използвани, а не интересни.

След като сме се топнали в малко култура или дори сме станали част от някое родно културно събитие, е редно да проследим поредната новинарска емисия. Е, тука освен на реклами, шансът да попаднеш на събитие от републиканска важност нараства право пропорционално на наличието на кървища и страхотии. Колкото повече, толкова повече, както е казал Мечо Пух. Безкрайно поле за журналистическата фантазия, лицемерие и словоблудство. Най-съществената част от събитието, разбира се, е фактът, че точно този журналист и точно тази телевизия са го показали първи. Това качва рейтинг, носи дивиденти, респективно пари. Следващата стъпка е да ви заведат с помощта на камерата по-близо до мястото на катастрофата, на пожара, на местопрестъплението. Ако може, ще ви наврат носа в локвата несъсирена още кръв, само и само да ви направят съучастник в трагедията, за да предизвикат вашето съчувствие или обратно - да ви накарат да претръпнете. Като тях самите. Докато наблюдават как някой друг влиза в огъня или изважда изпод смачканите ламарини или срутените останки някой оцелял, те стискат до бяло микрофона, задръстват го с лицемерни думи на съчувствие, но ги издава хищническият блясък в очите, трескавият поглед, търсещ сензацията в човешката трагедия. И никой няма да пусне микрофона и да се хвърли да помага в спасителната акция, защото честта на пагона /пардон, на професията/ стои над човека. Защото колегата от конкурентната медия може да го изпревари и да зададе на по чудо спасения щастливец изумителния въпрос ”Как се чувствате след тая касапница?” /Касапница и меле са задължителни в такива случаи, обикновената катастрофа не върши работа./ „Как се чувствате, след като е загинало семейството Ви, а Вие оцеляхте? Как оцеляхте? Защо оцеляхте?” Вероятно очакват да чуят „Добре, защото разбрах, че тъщата е умряла.” Ами ако въпросният интервюиран, независимо от залятото с кръв лице, /изглеждащо прекрасно на екрана/ случайно е запазил чувството си за хумор или просто е изпаднал в шок, вземе, та отговори точно така, каква ще бъде реакцията на репортера?

Това вече не е порнография, това е издевателство или нещо по-лошо, за което не намирам думи. Намирам обаче сили да изключа телевизора и да не ставам съучастничка в това безумие. Знам, че никога няма да снимам на телефона си как на някого му изтича кръвта, за да го кача в нета, за да броя после лайковете /харесванията/. Или да го пратя в някоя телевизия, за да си чуя името и да вдигна рейтинга ѝ. Знам, че никога няма да попитам някого, на когото лицето е почерняло от мъка, как се чувства. Ако ми позволи, ще го прегърна. И може би ще заплача с него…

Но аз така и не станах журналистка. Сигурно така е трябвало, защото нямаше да се впиша в съвременните изисквания на професията.

В университета ни учеха, че добрият учител не задава въпроси, на които отговорът е еднозначен – „да” или „не”. Преди години добрите журналисти не задаваха отговори. Днес това е норма.

Някога мечтаех за журналистиката, защото мислех, че тя дава свобода, възможност да имаш и да отстояваш собствено мнение и позиция. Днес напразно търся из българското телевизионно пространство такова предаване, където да чуя сблъсък на различни, лишени от партийни пристрастия, независими мнения за различни процеси и събития, от които да науча нещо и да направя собствени изводи. Всичко е толкова блудкаво и поразено от зависимости, че оставам с усещането за страх. Страх не просто да кажеш собственото си мнение на журналист, който е призван да приближава истината до хората. Страх от това да позволиш на събеседника случайно да изкаже мнение, различно от позволеното. Затова днес журналистът на демократичния двадесет и първи век вместо да задава кратки въпроси, предполагащи интересни и дълги отговори, се впуска в насочващи събеседника безкрайни словесни тиради, които целят да покажат голямата начетеност на водещия, с която той трябва да блесне пред аудиторията и събеседника си. Последният има право само на съгласие.

Някога мечтата ми беше да стана журналистка. Слава Богу, станах учителка. Впрочем, представителка съм на женския род и искам той да не изчезне от света и от езика ни. Затова упорито използвам женски граматически род, защото смятам, че това е част от богатството на родния ни език. Инатливо продължавам да „предлагам”, вместо да „номинирам”, да пеем „Многая лета” вместо „Хепи бъртдей” и не ме е страх, че няма да съм с модерно мислене. Имам свободата да отстоявам собственото си мнение, дори когато е различно от това на болшинството. Имам привилегията да споделям тази свобода с необременените още от лицемерие и неискреност детски души. Имам щастието да се опитвам да ги науча да бъдат свободни и мислещи. Имам желанието да им покажа, че първо трябва да станат хора. А някой, ако иска, нека стане и журналист.