Не искам да се взирам, а искам да погледна, да погледна отстрани, за да разбера. Да се усмихна сърдечно, защото от много време не съм го правила, и да продължа. Усмихвам се, но ми идва да заплача, ей така от нищото. За всички малки неща, които се събират като прашинки в очите ни и замъгляват погледа ни, глождят ни, понякога ни причиняват болка, но си отиват бързо заедно със сълзате ни.
Малкте неща, които ни усмихват и предават смисъл на живота ни, тях искам да виждам по-често. Тези, които ни застилат пътека, тези, които подминаваме, но и тези, които изграждат личността ни, които ни правят човек.
Знам, че ще ме разбереш, ще погледнеш под фалшивата ми усмивка и ще ме разбереш. Не бих могла да бъда друга, освен себе си, жената, изградена от малките прашинки, които е срещналa по пътя си. Колкото и да съм силна, аз плача, плача заради други прашинки. Прашинки, идващи от теб, от твоя път. Прашинки, които ме карат да се усмихвам, които ме натъжават, които ме правят по-силна, по-истинска, по-б ...