За свободата

(Малко припомняне на човека за света)

  Сами си поставяме окови, защото не можем да си представим, че е възможно да се реем свободни в пространството. Времето е един от многото ограничаващи ни фактори и всяко нещо, създадено от човека, всяка една култура ни откъсва повече от свободата, за да ни подчини на свят, който не винаги удовлетворява копнежите на душата. Но колкото повече навлизаме в него, толкова по-трудно можем да си представим, че е постижима пълна свобода.

  Още от деца мама и татко започват да ни въвеждат в установения ред - тук, в този свят -  и очакват от нас да кажем първата си думичка, която е плод на многократното повтаряне на иначе безсмислените за бебето срички „ма-ма", които детето в последствие, благодарение на вродения си човешки инстинкт, започва да изговаря. После се учим да възприемаме действителността, да виждаме цветовете или по-скоро да научаваме, че червеното е червено, а ябълката - ябълка, което с течение на времето се натрупва в основната база данни на малкото мозъче на детето и когато минат 1-2 годинки, то вече знае, че този предмет, на който казва „ябълка" е такъв и това е неоспоримо. Но колко често човек се замисля върху тези елементарни моменти от нашето ежедневие? Те са се превърнали в неосъзната опора за нас, сякаш факта, че знаем, че това е маса, а това - стол, е от някакво фундаментално значение.

  Всъщност ние имаме един вроден инстинкт за самосъхранение и страх от неизвестността. Ако хипотетично си представим, че всичко около нас е едно необятно, празно пространство, изпълнено с мрак и безтегловност, то ние - хората- сме си поставили една дъсчица в това пространство и сме определили: Това е нашият свят, ние сме хора, имаме богове, наричаме всеки предмет с име и той ще има определено място тук. Поставяйки дъската (според закон от физиката) и спрямо тази опора, ние сме стабилни тела и сме подсигурили твърдо тяло под краката си, но според същия този закон дъската  стои в безтегловност, рееща се из пространството. И тук възникват въпросите за нас, хората: защо сме тук, какво е нашето място на този свят, има ли нещо отвъд него. Цял живот прекарваме в търсене на отговори, споделяне на опит с други себеподобни, взиране в незначителните детайли на собствената ни малка Вселена. Търсим опора за вече създадена от нас такава, но защо? Не е ли глупаво само по себе си да създадеш нещо в нищото и после да търсиш доказателство за него там, където никога не е имало такова. Говорим за свобода на духа, освобождаване от предрасъдъците и баналностите, освободено и разкрепостено мислене и през това време сме изграждали здрави основи и дъската се е превърнала в малка крепост, камък по камък, ред по ред, кула по кула. Търсим свобода в собствения си затвор - какъв парадокс, нали? А си мислим: Лесно е да си свободен. Ето, сега аз мога ида и да пия с приятели или да пробвам трева, защото досега не съм опитвал(а), но аз съм свободен(на) и мога да го направя. Грешка, огромна грешка! Защото колкото и да се мъчим да излезем, ние не сме толкова глупави и сме заключили всички врати много здраво, обезопасили сме всички прозорци и не сме оставили и една малка пролука към пространството.

  И така като във въртележка, наблюдаваме една и съща гледка - всичко онова, което сме създали - и все търсим смисъл за нещата и свобода. Както някой беше казал: „Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти направи." Може би ни е страх да си представим, че не сме толкова значими, колкото ни се иска да бъдем и че няма смисъл във всичко, което сме сътворили, защото то е един малък остров насред безкрая, крепящ се на него и имаш същия смисъл, какъвто има и той.

  Колкото повече „порастваме", толкова по-трудно можем да счупим оковите си и става все по-безнадеждно да съхраним чистотата на душата. Аз вече усещам как те ми причиняват болка по глезените и китките, но след време ще се сраснат с мен и ще бъдем едно цяло. Надеждата, както винаги, остава в бъдещето, когато един ден човекът ще осъзнае, че не му е нужно това, което е създал, защото той вече има всичко и тази опора е излишна, когато ще може да се рее свободен в пространството.