18 дек. 2009 г., 11:39
За трите прасенца и техните къщички
5 мин за четене
Как мислите, кой е виновен за сламената къщичка - прасенцето или късметът му? Нали първият човек, когото срещнаха прасенцата, носеше слама? Ако той носеше тухли, как ли щеше да се развие приказката? А може би прасенцата трябваше да го подминат като неприемлив вариант?
Лесно е да осъдим прасенцето, но колко пъти ние се хващаме за първата възможност в живота си? Може би не знаем какво искаме?
Едва ли трите прасенца са живели в сламена къщурка с майка си, преди тя да ги отпрати да се борят сами в живота (между другото, мъдра постъпка, защото ние сме свикнали да висим на вратовете на родителите си, докато се пенсионираме, но това е друга тема). Ако има база за сравнение, защо тогава първото прасенце се спира на сламата? Защото иска максимално бързо да се почувства независимо? Няма претенции и се задоволява с "каквото дойде"? Мързеливо е и иска да "отбие номера"? Не осъзнава заплахата, която идва от "вълка" или не иска да се замисля дълбоко за последствията?
Колко "сламени къщички" виждаме около себе си? Когато изоставаме със сроковете на поръчката, когато има официално откриване или трета "първа" копка? Не е ли изпълнено ежедневието ни със "сламени къщички"? А как да наречем постоянните поправки на спуканите тръби на канализацията или топлофикацията чрез запушване на дупките с чепове? Ами "кръпките" по асфалта на улиците? Не са ли "сламени къщички"? Целият ни преход до сега не е ли "сламена къщичка"? Важно е да има някаква "къщичка" - голяма работа, че е сламена! Трябва да отчетем резултат!
А после, когато се появи "вълкът", "задуха вятър" или "дойде пороят" и камуфлажът падне, голата истина излиза наяве. Посредствеността не е приятна гледка.
Независимо, че в момента в Англия са модерни къщи със стени от бали сено, защото били екологични, ако днес някой ни попита дали искаме сламена къща, ще откажем категорично. Но животът никога не е толкова буквален. "Лесните" решения често изглеждат примамливи. Няма да се излъжем, ако имаме цел, която ни ръководи, визия, към която се стремим, ако сме решили да не правим компромиси, ако добре познаваме разликата между "сламата" и "тухлата". Но дали е така? Ако се замислим, не сме ли сламено общество?
Всичко, което правим, не е ли временно, без мисъл за бъдещето, без осъзнаване на последствията? Може би затова сме лесна плячка за всякакви измамници? Не изграждаме ли новото си общество без основи? Не грабваме ли самодоволно първата "слама", която ни подарят? А после се чувстваме като прасета пред вълците! Кой е виновен за "сламените кочини" - вълците или прасетата? Време е да спрем със "сламения" манталитет!
Още по-измамни са "съчките". Защото доброто е най-големият враг на най-доброто!
Представителите на "съчките" са най-опасни, особено, ако са израснали от "сламата". Те са самодоволни, всезнаещи, обичат да раздават съвети, да въдворяват "справедливост". Това са популистите, които искат да бъдат "харесвани". Създават и налагат догми, не търпят "инакомислието". "Къщите от съчки" изглеждат много по-здрави и по-красиви от сламените, имитират прогрес, наблягат на външния блясък. Когато тези представители на обществото се издигнат до позицията на "съчка" в йерархията, стават високомерни и язвителни, търсят властта за лична употреба. Понеже изглеждат по-стабилни, подлъгват търговски партньори, кредитори и контрагенти. Проектите, които създават, са "къщички от съчки" и се чувстват онеправдани и недооценени, когато не получат одобрение, не разбират защо им отказват финансиране - та нали са събрали толкова много съчки! Не обичат да си признават грешките. Могат да станат началници, но никога няма да бъдат лидери. Когато сам не си мотивиран да търсиш най-доброто, да вдигнеш летвата и да работиш сериозно за да я прескочиш, не можеш да даваш личен пример, който да вдъхнови останалите да те последват. Може да не си вече в "сламата", но нямаш здравите основи за да продължиш нататък. Може да е необходимо малко повече време на "вълка" или на "бурята", но те ще съборят и "къщичката от съчки".
А как ли се е чувствало третото прасенце?
За да изградиш здрави основи, трябва да копаеш надълбоко. Трябва дълго време да стоиш в дупката, скрит от очите на другите. Да се потиш сериозно и да мислиш задълбочено, защото знаеш колко е важен фундаментът, върху който ще градиш.
През това време "сламата" и "съчките" могат да ти се подиграват, да ти демонстрират безгрижния си и "проспериращ" живот, да те обвиняват, че си дървен философ или педант, могат да ти пречат с лъжлива информация.
Но ти знаеш, че когато стигнеш до "кота нула", вече няма да си същият, защото земята ще ти дава своята сила, ще имаш опора, която ще устои на всякакви беди. Това е времето, в което другите ще започнат да те наблюдават внимателно. Вече няма да ти се подиграват, защото бавно ще си спечелил уважението им. Могат да ти дават само "съвети" и да очакват да видят дали ще бъдеш тяхна конкуренция или е по-добре за тях да бъдат твои "приятели".
Когато издигнеш и подредиш цялата си къща, никой няма да е в състояние да оспори лидерската ти позиция. Ще се съобразяват с теб и ще търсят компанията ти. Ти ще си създал нови стандарти. Ще си показал нов живот. Само ти ще знаеш какво ти струва това, но цялото общество няма да бъде вече същото. Защото ще види завършена картина, ще види върха на планината и ще иска да се покатери там.
Както се казва, не можеш да летиш с орлите, ако ятото се води от патка. А орлите са свободни и виждат надалече. Имат широки хоризонти. Вятърът не е техен враг, защото се научават да използват силата му с крилете си, а "вълците" не могат да ги достигнат.
Да построиш къщата си на канара, да издигнеш здрави основи, да обърнеш внимание на полезното разпределение на помещенията вътре и чак след това да мислиш за външния вид е най-мъдрата стратегия в живота. Най-трудната и с най-големи саможертви.
Но всички знаем края на приказката - трите прасенца заживяват щастливо в тухлената къща.
Съгласна съм, че манталитетът се променя трудно, но съм убедена, че всички искаме да живеем в сигурно, стабилно и проспериращо общество.
Без да запретнем ръкави и да изкопаем място за основите, никога няма да бъдем истински щастливи и удовлетворени.
Трябва да се "хващаме" на работа!
Нали знаете какво правят строителите - когато стигнат до покрива, развяват националния трибагреник!
Лесно е да осъдим прасенцето, но колко пъти ние се хващаме за първата възможност в живота си? Може би не знаем какво искаме?
Едва ли трите прасенца са живели в сламена къщурка с майка си, преди тя да ги отпрати да се борят сами в живота (между другото, мъдра постъпка, защото ние сме свикнали да висим на вратовете на родителите си, докато се пенсионираме, но това е друга тема). Ако има база за сравнение, защо тогава първото прасенце се спира на сламата? Защото иска максимално бързо да се почувства независимо? Няма претенции и се задоволява с "каквото дойде"? Мързеливо е и иска да "отбие номера"? Не осъзнава заплахата, която идва от "вълка" или не иска да се замисля дълбоко за последствията?
Колко "сламени къщички" виждаме около себе си? Когато изоставаме със сроковете на поръчката, когато има официално откриване или трета "първа" копка? Не е ли изпълнено ежедневието ни със "сламени къщички"? А как да наречем постоянните поправки на спуканите тръби на канализацията или топлофикацията чрез запушване на дупките с чепове? Ами "кръпките" по асфалта на улиците? Не са ли "сламени къщички"? Целият ни преход до сега не е ли "сламена къщичка"? Важно е да има някаква "къщичка" - голяма работа, че е сламена! Трябва да отчетем резултат!
А после, когато се появи "вълкът", "задуха вятър" или "дойде пороят" и камуфлажът падне, голата истина излиза наяве. Посредствеността не е приятна гледка.
Независимо, че в момента в Англия са модерни къщи със стени от бали сено, защото били екологични, ако днес някой ни попита дали искаме сламена къща, ще откажем категорично. Но животът никога не е толкова буквален. "Лесните" решения често изглеждат примамливи. Няма да се излъжем, ако имаме цел, която ни ръководи, визия, към която се стремим, ако сме решили да не правим компромиси, ако добре познаваме разликата между "сламата" и "тухлата". Но дали е така? Ако се замислим, не сме ли сламено общество?
Всичко, което правим, не е ли временно, без мисъл за бъдещето, без осъзнаване на последствията? Може би затова сме лесна плячка за всякакви измамници? Не изграждаме ли новото си общество без основи? Не грабваме ли самодоволно първата "слама", която ни подарят? А после се чувстваме като прасета пред вълците! Кой е виновен за "сламените кочини" - вълците или прасетата? Време е да спрем със "сламения" манталитет!
Още по-измамни са "съчките". Защото доброто е най-големият враг на най-доброто!
Представителите на "съчките" са най-опасни, особено, ако са израснали от "сламата". Те са самодоволни, всезнаещи, обичат да раздават съвети, да въдворяват "справедливост". Това са популистите, които искат да бъдат "харесвани". Създават и налагат догми, не търпят "инакомислието". "Къщите от съчки" изглеждат много по-здрави и по-красиви от сламените, имитират прогрес, наблягат на външния блясък. Когато тези представители на обществото се издигнат до позицията на "съчка" в йерархията, стават високомерни и язвителни, търсят властта за лична употреба. Понеже изглеждат по-стабилни, подлъгват търговски партньори, кредитори и контрагенти. Проектите, които създават, са "къщички от съчки" и се чувстват онеправдани и недооценени, когато не получат одобрение, не разбират защо им отказват финансиране - та нали са събрали толкова много съчки! Не обичат да си признават грешките. Могат да станат началници, но никога няма да бъдат лидери. Когато сам не си мотивиран да търсиш най-доброто, да вдигнеш летвата и да работиш сериозно за да я прескочиш, не можеш да даваш личен пример, който да вдъхнови останалите да те последват. Може да не си вече в "сламата", но нямаш здравите основи за да продължиш нататък. Може да е необходимо малко повече време на "вълка" или на "бурята", но те ще съборят и "къщичката от съчки".
А как ли се е чувствало третото прасенце?
За да изградиш здрави основи, трябва да копаеш надълбоко. Трябва дълго време да стоиш в дупката, скрит от очите на другите. Да се потиш сериозно и да мислиш задълбочено, защото знаеш колко е важен фундаментът, върху който ще градиш.
През това време "сламата" и "съчките" могат да ти се подиграват, да ти демонстрират безгрижния си и "проспериращ" живот, да те обвиняват, че си дървен философ или педант, могат да ти пречат с лъжлива информация.
Но ти знаеш, че когато стигнеш до "кота нула", вече няма да си същият, защото земята ще ти дава своята сила, ще имаш опора, която ще устои на всякакви беди. Това е времето, в което другите ще започнат да те наблюдават внимателно. Вече няма да ти се подиграват, защото бавно ще си спечелил уважението им. Могат да ти дават само "съвети" и да очакват да видят дали ще бъдеш тяхна конкуренция или е по-добре за тях да бъдат твои "приятели".
Когато издигнеш и подредиш цялата си къща, никой няма да е в състояние да оспори лидерската ти позиция. Ще се съобразяват с теб и ще търсят компанията ти. Ти ще си създал нови стандарти. Ще си показал нов живот. Само ти ще знаеш какво ти струва това, но цялото общество няма да бъде вече същото. Защото ще види завършена картина, ще види върха на планината и ще иска да се покатери там.
Както се казва, не можеш да летиш с орлите, ако ятото се води от патка. А орлите са свободни и виждат надалече. Имат широки хоризонти. Вятърът не е техен враг, защото се научават да използват силата му с крилете си, а "вълците" не могат да ги достигнат.
Да построиш къщата си на канара, да издигнеш здрави основи, да обърнеш внимание на полезното разпределение на помещенията вътре и чак след това да мислиш за външния вид е най-мъдрата стратегия в живота. Най-трудната и с най-големи саможертви.
Но всички знаем края на приказката - трите прасенца заживяват щастливо в тухлената къща.
Съгласна съм, че манталитетът се променя трудно, но съм убедена, че всички искаме да живеем в сигурно, стабилно и проспериращо общество.
Без да запретнем ръкави и да изкопаем място за основите, никога няма да бъдем истински щастливи и удовлетворени.
Трябва да се "хващаме" на работа!
Нали знаете какво правят строителите - когато стигнат до покрива, развяват националния трибагреник!
© Евдокия Фердинандова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
