Лятото на 2002 година. Един далечен ден някъде през юни. Приемни изпити. Приета в Облеклото или по интелигентно казано Професионална гимназия по текстил и моден дизайн. Усетих леко колебание, което нахлуваше в мен. Дали да се запиша? Може и да съжалявам за това. И все пак се записах и не съжалявам... Да, точно така, учих в Облеклото. Едно обикновено на пръв поглед училище в леко срутена сграда. Привидно дори изглежда скучно, но това е просто илюзия.

Някъде там, тогава, на първия учебен ден, аз избрах пътя в живота си. Там,  на тези счупени чинове, в стаята с олющена боя и напукан таван аз открих себе си. Сега съм това, което искам да бъда - едно съвсем обикновено момиче със все още несбъднати мечти. Там, в това училище със 100 годишна история, намерих това, което търсих - приятели... и то незаменими. Бяхме 8 б клас - още от началото си харесах класа. Нямам много спомени от първите години, но и в 12 клас мислех същото - това са моите хора. Спомени, спомени... Сигурно и вие си спомняте същото като мен - скучни часове, гръмогласни учителки, класната, стаята... стаята, която събра толкова спомени. Някогашният смях, който ехтеше, като че ли в цялото училище, също както и караниците и споровете, сблъсъкът между различните характери... Та някъде там, в това училище, намерих незаменими приятели. Такива, на които до ден днешен мога да разчитам... Истинските хора - не онези префърцунени изкуствени куклички, а тези с истинските, добри сърца. Те са тези, които могат да се радват заедно с теб, дори когато не са в настроение, тези които дори в мислите си правят всичко за теб. Искрени, доброжелателни, верни, обичливи, грижовни, понякога обиждащо честни, рядко прикриващи и много различни - така бих ги описала. Това са хората, които ме търпят вече 7 години, доста нали, а и аз не съм от най-добрите. Въпреки всички трудности, въпреки всички различия ние продължаваме напред, заедно. Дали винаги ще е така? - най-вероятно да.

  Така преди седем години това училище събра в една скромна своя стая толкова много сърца - нежни и големи, обичащи и мразещи, измамно истински... Сърца, които се научиха да бият в един и същ ритъм - ритъмът на живота.

   Ето по този начин, и заради тези хора, аз се научих да приемам хората такива, каквито са. Научих се на търпение, упоритост, искреност и доброта... И най-важното, научих се да прощавам. А да простиш нежелана грешка, породена от обстоятелствата, си е чиста проява на аристократизъм. Макар и честолюбива, научих се, че прошката е най-милото нещо, с което може да дариш скъп човек. Защото всеки прави грешки, дори и аз. Годините минахме неусетно, макар че завършихме едва преди две години. 12-ти клас беше песен - много весели празници, безкрайни хубави моменти, красиви спомени - това остана от 12-ти клас. Сега вече пораснали и малко поумнели продължаваме да грабим от живота с пълни шепи.

   Днес - един обикновен ден през януари... 2009 година. Да, доста годинки са минали. Вече сме на 20, а скоро ще навършим и 21. Не звучи добре като 16, но с хубави моменти и добри приятели годините минават бързо. И така сега уча във Винса или по-точно казано Икономически университет - Варна. Не знам дали тук ще намеря това, което търся, но няма да забравя хората от миналото си. И все пак те са и в настоящето ми, да се надяваме и в бъдещето. Вече има по-малко срещи с тях, по-сериозни разговори, но въпреки това ние си оставаме същите. Дълбоко в себе си ние знаем, че винаги ще бъдем заедно, независимо от промените в живота ни и най-вече независимо от разстоянието. Защото истинските приятели са заедно дори в мислите си.

   Затова, приятелко моя, искам просто да знаеш, че... Дори, когато стигнеш до задънена улица и няма път нататък, аз ще съм там и ще направя нов път за теб. Дори, когато всичко се сгромолясва и не можеш да се вземеш в ръце, аз ще те нося в моите докато се съвземеш. Дори, когато искаш да ме мразиш, аз ще бъда до теб, за да ти напомня че всъщност ме обичаш. Дори, когато не можеш да се понасяш, аз ще те търпя и ще ти казвам, че си най-добрата. Когато изгубиш вяра в себе си, помни, че аз вярвам в теб.

   И никога не забравяй, че аз и всички ние сме хората, които ще те карат да се смееш до сълзи, да плачеш от радост и да искаш най-доброто от себе си, от нас и от целия свят.

ЗАЩОТО НИЕ СМЕ № 1