Какво е да си окован във вериги? Какво е да си в тъмната стаичка? Какво е този, който ти дава храна, изобщо да не те поглежда? Какво е да чуваш тракането на оковите, когато ходиш? Какво е да чувстваш паренето и щипането на протърканата си кожа от тях? Какво е да си сам, без никой да го е грижа за теб? Каква е болката, която изпитваш, когато виждаш, че дори ближните ти те мразят? А какво е, когато точно те са поставили тези вериги? Мразиш ли ги? Заслужил ли си всичко това? И да е така, ти продължаваш живееш, да се бориш, да се стремиш към целите си, защото знаеш, че ако спреш, тези вериги ще те задърпат с пълна сила. Стремиш се да не бъдеш пречупен, стремиш се да ставаш все по-силен. След време идват хората, които ти помагат, вкопчват се във невидимите вериги с всички сили. Не го правят от съчувствие, а защото ги виждат и знаят, че тяхното място не е там. Те те опознават, oсъзнават, че душата ти не заслужава такова наказание; виждат, че веригите са напукани от времето, от това, че точно ...