Защо не пораснах? Защото не исках!
Беше ми хубаво да тичам сутрин в кухнята, където баба ми е запалила печката и ме чака топло мляко с бисквити, да я целуна и да потъна в прегръдките й. А всички останали да са на работа. И после да играем с баба- по-точно аз да си играя , а тя да плете седнала в кухнята и да пее. На обед татко да ме качи „на конче”, за да ме заведе за следобеден сън. Вечер да отворим вратичката на печката и да гледаме с баба как догаря последната цепеница, тя да ми разказва интересни истории, после да ми облече бархетната пижама и да ме сложи да спя. Да играем с нея на снега и да правим снежни човеци. А когато е лято да играя часове наред навън на гоненица, криеница, на ластик ( тия гадни момчетии винаги ни дърпаха ластика и го пускаха по краката ни, толкова болеше), на дама, на „Отваряй, Кралю порти, отваряй, Кралю”. Когато изгладнеем, тичахме у нас и баба винаги намазваше поне дванайсет филии с лютеница. Да, добре си живеех! А денят, в който прочетох „Пепеляшка” реши ...