Един затворен човек върви по тротоара. Той не вижда птиците, слънцето, оклюмалите жълти храсти и сухите погледи на хората около него. Не усеща палещите лъчи на отраженията на стъклата върху кожата си. Понякога изпитва чувства, които дотогава са му били чужди – усеща, че не върви, а лети, и колкото по-далече стига, толква повече не иска да се връща.

     „Но аз не искам да летя”, говори на себе си човекът и се затваря с всички си сили, притиска ленените си дрехи плътно о тялото, защото се страхува, че ако не го прави, целият ще се излее от себе си. И продължава да мисли дали наистина не е желаел никога да лети или просто е престанал да желае това.

     Връща се в детството си и си спомня за любимата си прашка. С нея убиваше врабчета и гугутки. Не, той не искаше да лети тогава. Тогава искаше да убива.

     После стана младеж и продължи да убива – гарвани и свраки, сойки и синигери. Така правеха и приятелите му. Всички стреляха по летящите птици. Никой не искаше да прилича на тях.

     Той – също. Никога не е мечтаел да лети. Дори и по-късно, когато стана млад мъж – желаеше всичко друго или поне почти всичко, но не и да лети. Дори се страхуваше от високо.

     Не спира да върви и си спомня цвета на книга, в която прочете, че роденият да пълзи не може да лети. „Защо помня цвета на книгата, а от съдържанието ѝ – само едно изречение?“, възмути се на себе си. Това единствено запомнено изречение го ядосва и той го разделя на две, съсича го с яда на мисълта си. Той не е роден да пълзи. Може би е роден да мрази, да убива, но не и да пълзи. Омразата е градивно чувство, тя е двигател. От омраза може да убиеш, но може и да сътвориш. И какво означава да си роден да пълзиш? Може пък това да е способ да оцелееш. Нима няма пълзящи твари на земята, които живеят добре и се размножават без да имат потребност да летят? Нима само летящите заслужават уважение? Откъде накъде?

     С радост би прочел отново стихотворението на Валери Петров за хвърчащите хора. Защо го беше забравил? Може би защото не е искал да го запомни. Но очевидно все пак нещо е останало там, в паметта му, при услужливите вехтории на уморения му и безполезен живот. Върна се няколко десетилетия назад и устните му повториха онова, което си беше казал наум, когато за първи път научи за хвърчащите хора: „Родените да пълзят не мразят родените да летят. Те ги презират.”

     Ако е така, защо сега усеща, че нозете му се отделят от земята и той вижда как те се носят увиснали над главите на хората, сградите, дърветата? И му става все по-горещо, защото слънцето е съвсем близо в този горещ летен ден, става му лошо и от високото, и от усещането, че той не лети с крила, а със силата на мисълта си. И все пак се радва че още е жив, защото ако децата на земята са същите като него, когато той беше млад, сега вероятно щяха да го застрелят с камъните в своите прашки. Защото той лети, макар и неохотно – че кой обича летящите твари? Те изглеждат безотговорно свободни.

     Този човек е затворен и стиска здраво сърцето, пристяга дрехите си, защото ако ги пусне, ще полети като много други. И може да бъде убит. Той знае, че родените да летят трябва да пълзят, за да оцелеят.