Животът е един фалш! Една лъжа! Една интрига! Един театър! Всеки е артист, всеки е зрител! Виновни за нещо няма, има потърпевши. Всеки артист идва, взема роля по желание и започва да играе. Ако театърът - живот не му хареса слиза от сцената и отива на карнавала - лъжа. Взема маска и я слага, ако не му хареса  - взема друга. Маските са безброй, а карнавалът огромен!
Животът е изкуство! Изкуството е живот! И както е казал Шекспир в изкуството(т.е. и в живота): "Най-голямата измислица е най-голямата истина"
....А ние зрителите стоим изпълнени с надежди и чакаме с нетърпение поредното изпълнение. Но изведнъж неочаквано, но и сякяш по сценарий завесата се вдигна...завесата се вдигна и аз видях...какво видях?Видях реалносатта.Какво всъщност е завесата? Плат, бродерия, "видение"?
Най-общо може да се каже, че завесата е преграда между два различни свята, тя е красива със своята двойствена роля. Изтъкана от тайни, бродирана с лъжи и зашита с доверие - завесата се явява границата между реалното и нереалното, между истината и лъжата, между битието и небитието, между живота и смъртта.
Завесата се вдигна и аз видях, че "вярната съпруга" на сцената е двуличница зад кулисите. Че тя е интригантка и далеч не толкова вярна на когото и да било. Видях, че нежният съпруг е долен лъжец и безкрупулен използвач, търсещ единствено сексуално удоволствие от жените...
Но нека оствим за миг представлението и погледнем към живота.
След като завесата се вдигна, ние видяхме, че животът в детските мечти не е реален.Видяхме, че злобна и жестока е не само мащехата на Снежанка, но и всички около нас. Забелязахме, че “Снежанки” не съществват, а те са само измислица за лека нощ. Видяхме още , че завесата е командвана не от техникът, а от всевластните пари, че парите са велик диктатор, които подчинява и малки и големи. Разбираме и осъзнаваме, че ако нямаш пари не си желан нито на сцената(живот), нито на карнавала(лъжа)...
Разбираме още, че ако си с ролята на грозния бедняк нямаш право да я смениш, защото тази привилегия имат само красивите"дами" и богатите "кавалери".
Завесата се вдигна отново, но този път не парите или детските мечти стояха там. Там стоеше любовта. Горда, присмиваща се, безпощадна. И всеки звук замря..дори скърцането на столовете. Тишината, като мъгла се рапростираше около нас – зрителите, и сякаш всеки беше сам - сам със себе си, със страховете и надеждите си, незабелязващ затаеният дъх на този до него....
А любовта нищо не казваше, само се присмиваше - не само на мен, но и на всички онези, които вярвахме в нея. И зад завесата стана чудо!Жестоко чудо!Хората, които ние зрителите обичахме, ни се присмиваха, обиждаха ни, изневеряваха ни...
И тогава всички ние видяхме, че и любовта е измама, че и тя е страхлива неверница, която е уплашена от своята собствена сила! И след няколко секунди, всичко изчезна и сцената остана празна, но не за дълго. Появи се един мъж - не много млад, не много стар - изглеждаше като политик - лукав, но и вдъхващ доверие... и започна да обещава, да обещава, че няма да има завеса в неговото управление, няма да има лъжи, корупция, интриги, измами, кражби, престъпления, убииства ... все едно обещаваше, че управлението му няма да има живот. Защото животът е изтъкан от всички горепосочени признаци.И след неговото изказване отново стана чудо.
Завесата се вдигна...този път там не бяха любовта, парите или детските мечти.Там бяхме ние.Завесата се превърна в огледало. И аз видях едно момиче - досущ като мен, но с искрени и девствени мечти, честна, с идеали, дори изглеждаше щастлива в своята забуденост. Пред нея имаше кръстопът и гардероб. След като отвори гардероба там нямаше дрехи, а маски. Коя от коя по красиви и примамливи. Аз се опитах да я спра, но имаше една граница, наречена минало. А когато се огледах не бях единствената, всеки се опитваше да спре другото си "Аз", това "Аз", което е видял след вдигането на завесата. А след това театътът свърши. Артистите се поклониха, лампите светнаха, но никой не помръдна. А тишината правеше залата още по страховита. Всеки остана на саме със себе си, с мислите си, с разочарованието и болката, с новите надежди...
И тук е уместно да си зададем един въпрос.
Нужна ли е завесата? Преоткриваме ли се след нейното двигане, какво остава в душите ни след опустошителната истина?
Въпросите са много, но отговорите за съжаление не стигат. И макар завесата да не е нужна и желана, макар да е породена от грях, от лъжа и от зло, тя винаги ще е неизмена част от ежедневието, защото театър без завеса няма, а животът е театър...и макар да е неизменна част от ежедневието ни, ние сме тези, които могат да вдигнат завесата, да видят изтината за света и за себе си, следващият път пак да го направят и накрая да се променят. Ние сме тези, които огат да слеят пространството пред и зад завесата.
Но колкото и добре да звучат тези оптимистични думи, това трудно може да се превърне в реалност, защото е възможно само в един перфектен свят, а нашият определено, не е такъв. Просто всеки трябва да разбере ,че държанието му трябва да е едно и също пред и зад завесата. И когато това стане, тя сама ще изчезне. Но докато това не стане винаги ще има хора пред и зад кулисите, просто, за да съществува светът - днешният свят!