Досега някак си така, надълбоко в мен, си въобразявах, че не съм от страхливите или поне не ме е страх от тъмното, защото не ме е страх. За последен път ме беше страх от тъмното, когато бях на 4 години. Една вечер майка ми ме наказа да стоя заключена сама в стая на тъмно и аз, разбира се, загубих и ума, и дума, ама в буквалния смисъл на тези думички. Първо пищях, като заклано яре, а после спрях да говоря, за около един час. Викаха линейка и дори почти ме закараха до най-близкия голям град. Казвам почти, защото по пътя се опомних и проговорих. Майка ми и до ден днешен е сигурна, че тогава съм симулирала, ама не съм. И как точно на 4 години се сетих да симулирам. Трябва да питам някой специалист дали дете на около 4 години се досеща да симулира, че не може да говори или аз съм геният на симулацията.
Или пък може и малко да съм симулирала, докато ми мине страха, че са викнали линейка или поне докато се уверя, че няма да следва допълнително наказание, но общо взето сравнително бързо взех р ...