Капитан Дон ме налови на малкото пристанище зад магазина за сувенири в Таверниер. Той е закръглен мъж в средата на педесетте с рижава коса и весели очи.

Бях седнал на пристанището, загледан във водата, когато чух зад себе си: „Е, как е? Харесва ли ви нашето малко пристанище?“. И ето ти пред мен капитан Дон, усмихнат като пет пари в кесия.

След пет минути вече знаех, че той е от хърватски произход, израснал в Америка, и е капитан на малкото рибарско корабче в близост, до което бях седнал.

Оттам нататък просто държах визитката му в ръката си и слушах неговите истории.

Капитан Дон не е типичен никой. Той си е той и си принадлежи на онова малко пристанище в Таверниер. Препитава се от риболов с туристи, които искат да ловят риба в океана, но нито знаят къде, нито каква риба, нито как да го направят.

Капитанът живее във Флорида от петнайсет години, има капитански права и познава местата по крайбрежието. Той ще ви откара до кораловия риф, ще ви захрани рибата, ще ви сложи стръв на кукичката и накрая ще ви снима, ако искате, с улова ви в ръце. Едно излизане на корабчето и услугите на капитана струват шестстотин долара. Ако се съберете шестима другари, то може да си позволите океански риболов за сто долара на калпак.

Капитанът лови всичко, от жълтоперки до акули, но е най-добър в ловенето на хора. Историите му нямат край и усмивката никога не слиза от лицето му.

Освен капитан, рибар и колоритен типаж, Дон е и истински американец. Ето как разбира той самият това да бъдеш американски гражданин:

„Тук на седмица пристигат по петстотин кубинеца. Представяш ли си? Още със стъпването на американска земя те получават по десет хиляди долара, апартамент за живеене и купони за храна. Оня ден в океана попаднах на една лодка с двайсет кубинеца в нея. Извадих си пистолета и го насочих към тях. После извиках бреговата охрана и те ги върнаха обратно. Спестих на данъкоплатците двеста хиляди долара. Да. И ако ми се бяха издръвчили, Бога ми, щях да стрелям. Да не би моите родители, като са пристигнали от Хърватия, или ти, когато си дошъл от България, да сте получили нещо от американското правителство? Ние тук работим за живота си. Бил съм много пъти в Куба. Добре си живеят там. Просто търсят авантата сега, когато разбраха, че политическите убежища ще свършат всеки момент. “

По късно в океана по време на риболова американски изтребител прелетя над нас, патрулирайки границите. Капитанът погледна нагоре, а после каза: „Ето го сладкият звук на свободата. Чуйте го!“.

А аз си ловях риба и си мислех за миналото, когато служих на летище Доброславци като военен фелдшер. Там често чувах този звук на реактивни двигатели. Защо ли за мен той не беше звукът на свободата, както е за Дон? Тогава бях на двайсет и четири, и само си мислих как да си взема отпуска, за да се видя с жена си. Кълнях наум тъпата българска система, която задължаваше всеки да служи в казарма и бях най-отявлен пацифист. Ето, че мечтите ми се изпълниха и днес никой не минава в България редовна военна служба. Звукът на български изтребители не се чува вече в българското небе. Чужди самолети летят в него и техният звук не е звукът на свободата. Поне не и за българина.

А аз си ловя риба в Атлантическият океан и американски изтребители пазят моята свобода.

Как се завърта животът понякога… Мислиш се за пацифист, миротворец, мразиш военните и се подиграваш с работата им, а накрая се оказва, че си един нещастен фарисей, че мирът и свободата се крепят на крилете на изтребителите, и че един морски капитан има повече сърце от един лекар да извърши това, което трябва за свободата на страната му, когато то е необходимо.

Ето как свършва днес моят риболов:

Искам да се извиня. Извинявам се от душа на всички български войни, на хората, които бяха караул и патрулираха границите на България, за да мога аз да порасна идеалист, пацифист и дървен философ. Днес аз се гордея с тази година, изкарана в българската армия, гордея се с това, че макар и насила и с мрънкане, но имах честта да бъда част от вас и да дам своят принос за това да се чува звукът на свободата в небето над България.

Извинявам се и за това, че погрешно разбирах свободата, като избор къде да живееш. Сега разбирам, че свободата е избор как да живееш, а често и как да умреш.

Извинявайте и поклон пред вас, български войни!