„Аз“ – дефиниция на всички наши характерни особености, като индивид. Често пъти в нашия свят се налага да водим ожесточена борба със самите нас. Ако ви звучи твърде грубо и банално, помислите и ми кажете не е ли това най-трудното битие за нас? Осъзнаваш, че имаш проблем, който бавно и мъчително те бори и все пак не се отказваш от битката. Лесно ли ви звучи? Знаеш единствено и само ти за тази твоя вътрешна борба, никой обаче не го интересува, че ти си раним до болка, никой никога не би се съобразил с това. Ние хората разбираме чувствата и преживяванията, само когато ни се случат и на нас. Разбира се, че не е редно , загубили сме съпричастността си , емпатията си. Наричаш тази борба жестока, защото никой не би могъл да я разбере, никой не би разбрал как бавно се превръщаш в хищник бранещ плячката си, за да оцелее. Трудно е да водиш подобна битка особено в свят на пари, високо его и изкуствени души. Непрестанно, ще се намери някой, който да направи твоята битка по-ожесточена и тежка. Имаме очи за да виждаме, душите, сърцата, а не маските и скъпите дрехи. Когато бях малка, виждах отношението на хората и знаете ли? Не беше такова каквото е днес, дори не мога да го определя. Преди години ние хората бяхме по-човечни, по-ценящи, но какво се случва с нас? Мислите преди всичко минаваха през ума, през душата. Сега през кое минава нашата мисъл? Свръх его може би? Или пък през призмата на материалното? Защо телефона е по-ценен от душата и сърцето в днешно време? Подлъгващите външни опаковки запленяват, а не трябва ли сърцето да пленява? Материалността непрестанно расте, а духовността пагубно загива. Човекът бавно се затрива. Защо ли? Нима човекът е само физика? Нима само тялото боледува? Нима само физически се нуждаем от любов, сърцето не заслужава ли? Физиката е „огледало“ на нашата душа. С течение на времето „огледалото“ се изкриви. Слушаме и вярваме другите, но никога и на себе си. Огледалото, за което споменах е на път да се счупи, а какво ще стане с нас тогава? Знаете за двете половинки „ин“ и „ян“, онези слети две половинки с черно и бяло. Дали тези половинки не наподобяват тялото и душата в нас? Двете половинки не се ли търсят непрестанно и в живота? Нима мъжът не търси партньорката си, а щастието не върви ли с разочарованието, ами болката не ни ли носи прозрение? Хайде сега се замислете и поговорете със себе си. Питайте се ако едната половинка липсва в нашият свят, какво ще бъде? Теориите за краят на света са толкова много, а защо никой не се сеща, че ние сами си го докарваме? Търсим вината в другите, твърде горделиви ли сме, за да се вгледаме първо в нас, а после в някой друг? Като заговорих за края на света някак си ми идва да спомена и нещо за „извънземните“, всъщност непрестанно говорех за тях. Не сме ли се превърнали в такива – с изкуствен интелект, сърца поробени някъде вътре в нас, душите болни, викащи за помощ. Вътрешно празни и изгнили, но нали опаковката е важна – изкуствена и бляскава?
© Дамла Все права защищены