Така се случи, че списание "Либерален преглед" обърна вниманието ми към темата за матурите. Там, на базата на личния ми опит и обща култура, изразих концептуално несъгласие по една от тезите на авторката на материала, свързана с критическото мислене и американските ученици. Междувременно вестник "Новинар" помести тенденциозен материал, в който питаше читателите си какво мислят за избора на "Под игото" на Иван Вазов за любим български роман след като избрахме песента на Аврамов за Евровизия и как-ù-беше-името за Мис България. За Евровизия вече си казах приказката. Как се избират миски е ясно отдавна, пък и е крайно маловажно. Изборът на вазовия роман, който е част от канона на българската литература, обаче дразни много хора, особено днешните литературни среди. Срещу едно книжно тяло се рита, вика, крещи и негодува. Още по-интересно е, че и в началото на 20 век кръгът "Мисъл" и особено поетите и писателите, образовани в Европа и претворяващи (имитиращи) европейските литературни течения на български език, са ругали Вазов по същия начин, по който и тези днешни лит дейци, които са не по-малко заслепени от модните литературни течения, го правят. Днешните литератори или поне тези с по-голяма обществена видимост ги разбирам. По едно и също време с тях съм дишала прахта в Народната библиотека, кръстосвали сме университетските коридори и сме си пиели кафето в Яйцето. След 15 години активна литературна дейност, каквото и да значи това, българският читател все още не е тръгнал да ги чете, камо ли да ги носи на раменете си, а по-скоро ехидно си подсвирква и купува преводни заглавия или книги за  мутренското време. От Яйцето софийските интелектуалци се преместиха в политическите партии, парламента, посолствата и медиите. Всички вестници и списания си имат щатни софийски интелектуалци, защото от литература и академична дейност не можеш да се изхраниш. Тази миграция от неплатежоспособните академични занимания към софийските медии се случи в краевековието и как точно си разделиха ограничения ресурс, не знам. Кой редактор, кой списовател, кой колумнист, кой пише добре, кой не, нещата и приятелските среди се наредиха някак си. Само че гласът им все още не се чува така, както този на д-р Кръстев от списание "Мисъл" някога или поне по начина, по който ние си въобразяваме, че е звучал - авторитарен и визионерски. Само да не беше този пусти Вазов. Но тъй като чрез тях, осъзнато или не, говори д-р Кръстев, горкият Вазов отново е на мушката на пушката. Ето това е моята малко несериозна конспиративна теория. И няма как да нападнем Яворов, Ем. Станев, или Димов от задължителната програма по литература, защото Яворов е бил наше протеже(простете, но понякога и аз говоря от името на Д-р Кръстев), а Йовков и Димов не познаваме. Вазов обаче непрекъснато ни се вре в очите с тази всенародна любов. И още му се кланят, господи!

Как ли щяха да мислят нашите интелектуалци, ако кръгът "Мисъл" не беше боготворен и издигнат в култ през 90те години на 20 век в литературните факултети и особено в СУ от новата смяна асистенти, които вече са и професори. Ако не се беше наложил пост-структуралисткият, пост-модерен мета-фуко-дерида-бахтин-бартоистки изказ на литературния и всякакъв друг анализ. И ако същите тези асистенти и вече професори не бяха написали неразбираеми книги и пособия за ученици и студенти? Което най-много ме учудва - това, че започнаха да проповядват в българската училищна църква отново на латински и гръцки. С една дума, славянските корени на думите се оказаха не особено авторитетни, оказаха се безпомощни да разкажат за книгите, които четем. Ето, и аз като възпитаничка на СУ от този период, не мога все още да се освободя от тях. Както винаги, поради липса на триене в университетското пространство, една полезна бактериална концентрация от нови за БГ (не и хронологически) теоретизации можа да се размножи до безкрай и да вкисне цялото бурканче академично кисело мляко.

Но, обратно към Вазов и всенародната любов. Малко несериозно ми звучи, че сто години вече тази любов се дължи на училищната програма по литература. Та колкото време отделяме на Вазовия "Под игото", сигурно двойно повече се отделя на Илиадата например, или Толстой, или Дон Кихот. Отгоре на всичко и Димов присъства в тази класация на Голямото четене, и Талев. Едно е ясно. Врагът на съвременната бг литература, според критиците на Вазов, не е лошото съвременно писане, липсата на интересни и съвременни сюжети, както и липсата на добри редактори и авторска скромност. Колкото и да е автоматизиран изборът на Вазов за любим бг писател, също толкова автоматизирана е агресията към него от страна на лит творците. Вазов ще се радва на всенародна любов, било то и по навик, докато не се появят също толкова добри (защото Вазов е добър писател!) алтернативи и то със съвременни сюжети и внушения. И докато цел на нашето литературно образование не е митологизиране на личността на автора,а самите книги, стила на писане и идеите в тях. И въобще, култът към личността на един автор е далеч по-важно днес в българската среда, отколкото това, което пише и доколко качествено го пише, и какво мисли по повод нещо си. Докато Михаил Неделчев, например, в своите радио предавания кани само прдставители на своята клика и отделя половината от времето в засилване личностния култ към автора чрез обширна и скучна биографична справка, 15 минути слушаме какво други хора мислят за това колко е велик авторът, и само 10 минути микрофонът е в ръцете на обекта на славословието, дотогава си оставам твърдо убедена, че и сега се създават автори-митологеми. Представяте ли си музикално предаване, в което един час се говори по биографията на композитора и 10 минути оттук оттам се пуска по някое парче или му се дава право на коментар. Вазовият избор за мен е симптом, не е проблем.

Ето, че си дойдох на думата за матурите и критическото мислене, предмет на моя спор с авторка на "Либерален преглед". Матурите са демократичен инструмент за оценяне на нивото на знания на учениците. Но те могат и да затлачат учебния процес. Пример е тексаската матура, чийто формат непрекъснато се променя от тексаското законодателство. Заложената цел в образователните програми на американските училища от 80те години насам е развиване на критическо мислене и лидерски умения, които да помогнат на ученика да води продуктивен, успешен живот. Критическото мислене, обаче, след като 30 години е било приоритет в американските учебни програми не е умение, което може да се преподава, въпреки че точно това се опитваха да правят учителите. В крайна сметка, оказа се, че учениците не са започнали да мислят по-критически, а във факултетите по научни дисциплини местните американци са едно нищожно малцинство. В хуманитарните науки, пък, критическото мислене не е помогнало по никакъв начин да се извоюва обществен престиж за дисциплините. Това, което се усвоява къде добре, къде не, според възможностите на ученика, са метакогнитивни концепции за подход към дадена задача. Това означава, казано с прост език по тексаски, че се научават да хвърлят ласото, но често го няма коня, а и да го има, пропускат. Проверявайки хиляди матури на 13-годишни ученици, се натъкнах на следния феномен: матурата не се интересува от изучавания материал по литература (затова няма и канон, залегнал в учебните програми, но има ограничения, свързани с културата на политическа коректност в мултиетническа държава). Дава се случайни текстове от известни и неизвестни автори (което не носи публична известност за автора, между другото) и се задават въпроси по структурата и главната идея на текста, както и гледната точка на автора или главния герой. Детето трябва да се придържа строго към отговора на въпроса. Тези, които не могат да проумеят въпроса, не положат усилие да отговорят или защитят тезата с необходимите текстуални доказателства получават наказателни точки. На проверяващите се дава ориентация за допустими отговори. Но наказани са и тези, които мислят по-творчески, по-философски и по-иначе. И в крайна сметка се отглежда население, което, когато спори, спори така: "Знам, че всеки си има гледна точка, но все пак..." Дотам се е стигнало, че висок медиен рейтинг имат основно медии с крайни позиции. Защо хората искат да чуят позиция в подкрепа на своята, вместо да преминат някъде към средата? Ами нали това е едно към едно признак на некритическо мислене. Защото критическото мислене е свързано с референти, тоест средата, обектите, спрямо които то се прилага, както и с практика, тоест упражнения. Оказа се, че тексаските учители са принудени да отделят все повече време на стратегиите за успешно полагане на теста, от което зависи класацията на училището и кариерата им, отколкото на преподаването на знания, на богатство от литературни, да речем, образци, спрямо които да се развива това прословуто критическо мислене. А те могат да си позволят да окастрят обема и времето, отделено на конкретния учебен материал, защото целта на образованието не е голяма обща култура и заучаване на максимално количество материал, а на тип мислене. И похвално е, че ги учат да търсят различни гледни точки към даден проблем, и това се вижда в постиженията на американските медии, но американците имат едно предимство пред българите: те са желана дестинация за много умни хора. Прогресът се движи от предприемчивите и от  имигрантите, а в сферите на прогреса те са вече мнозинство в Америка. Не случайно българчета с българско образование изключително лесно се аклиматизират в американската училищна система. Те са свикнали да получават и обработват невероятен обем информация, която в американски условия пък им помага да усвоят за кратко време същите тези метакогнитивни конструкти, които залягат в основата на критичексото мислене.

Дори си мисля, че точно от Дядо Вазов трябва да се тръгне, ако ще подходим към учебния материал от гледна тпчка на развитие на критическо мислене. В такъв хипотетичен урок, обаче дядо Вазов има нужда от компания на други автори, преди неговото време, по време и след (без словесните мета-попари обаче). Подходът не е непознат в България. А тия крясъци по негов адрес много ми приличат на приказката "стани, та да седна аз".