Авторът на това свидетелство е един от жертвите на комунизма в Русия - радвал се на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно той бил въвлечен в окултизма и редактирал окултното списание „Ребус". При инцидент в морето Николай Дробязгин е спасен от сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприема поклоническо пътуване до Саров, като изоставя светската кариера и окончателно отхвърля окултизма. Дробязгин е служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет. След 1914г. живее в Киево-печорската лавра. През 1924г., един месец след като е посетен от Тухолкс ( автор на книгата „Черна магия"), архимандрит Николай е бил убит в килията си от „неизвестно лице" ( при явно болшевишко затваряне на очите) - пронизан с кама, чиято дръжка е била с окултиско значение.
Описаното по-долу събитие се развива в края на 1899г., а разказът е записан около 1922г. от д-р А.П.Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир ( Ню Йорк). Събитието разкрива естеството на един от медиумичните „дарове", които са характерни за източните религии. Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот" от 1956г. Разказът е със заглавие: „Чудото" на факира и Иисусовата молитва ( тук публикувам със съкращения).
„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината , търсейки с очи омайния остров, който още от детинството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.
Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветната тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятна прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно." Всички с ентусиазъм приеха предложението.
Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад гърба си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.
„Вижте! Вижте там, на дървото!" - възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.
И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия - същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза - това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно.
Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество. Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния!" Веднага усетих облекчение. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.
Но тогава очевидно нещо се случи с факира. Той се олюля встрани и сеансът внезапно спря. Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментално блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбрах със силата на кого се извърши това „чудо"."
Източната „духовност" не се ограничава само с медиумичните „трикове" на факирите. Пасивността пред „духовната" реалност е характерна черта при медиумите, а подобно поведение позволява на човека да влезе в контакт с „боговете" на нехристиянските религии. В наши дни източните религии продължават да печелят последователи както на Запад, така и на Изток. Големи корпорации като Дженерал Мотърс и АТ &Т спонсорират курсове за своите служители, в които се изучават визуализация, хипноза, „психично лечение" и прочие психотехнологии. Дори в обществените училища медиумизмът под името „канализиране" бива изучаван като способ за „вътрешно лечение". Една асоциация на загрижени родители в Кънектикът е описала какво се случва в класната стая: „За да открият своята житейска цел, децата се насърчават в подобно на транс състояние на съзнанието да общуват с „духове пазители". Използването на упражнения от йога и техники за контрол на съзнанието са други примери от плана на тази програма".
Карл Юнг - ученик на Зигмунд Фройд и един от основателите на движението Нова епоха учи, че изключването на „тъмната страна" от Православието е фатална грешка. Според него към Св. Троица трябвало да се добави четвърта Ипостас - Луцифер! Юнг е участвал в спиритически сеанси и допуска необходимостта от „духове водачи".
Религиозният манталитет на съвременния човек е станал аморфен и смътен. Човекът днес е в състояние да се рови в Интернет, за да открие някаква религиозна идея или практика, която да привлече вниманието му - от източна до западна, от суфизъм до сатанизъм. Колкото повече данни складира той в главата си обаче, толкова по-смътен и труден за формулиране става неговия мироглед. Той има религиозни интереси в различни области, но всъщност вярва, че всичко е относително, т.е. „моите идеи работят за мен, твоите идеи работят за теб". Той вярва във всичко едновременно, но в нищо твърде дълбоко и в нищо, което би изисквало жертва от него.
Използвани са материали от книгата на йеромонах Серафим Роуз - „Православието и религията на бъдещето".
© Александра Сергеевна Все права защищены