7 дек. 2019 г., 08:13

Истината за неистината... 

  Журналистика » Критические статьи, Политические статьи
2403 7 13
19 мин за четене

  Моля заглавието да се чете: "Истината за неистината или защо не мога да се съглася, че съм син на роби"

 

 

  Тази статия е провокирана от наскоро публикуваното тук произведение „Истината за турското робство“ от Петър Димитров. И не цели да назидава и да поучава. Нито да обвинява в емоционално приповдигнато и пристрастно изложение. Държа да отбележа голямото уважение, което изпитвам към автора и към позицията му. И напълно разбирам на какво се дължи тя. Но с крайния му извод за турското робство не мога да се съглася.

  Темата е твърде бодяща и чувствителна за нас, българите. И тъкмо затова отнапред желая да заявя, че каквото имам да казвам по нея, ще го рамкирам само в пределите на тази статия. Може би известни отзиви и дебати ще последват под нея, но аз там няма да се появя. Почне ли авторът на един полемичен текст да се обяснява под него, да го защитава и да репликира, значи не е успял да свърши нищо при написването му. Пък и съм поразглезен, свикнал съм да ми плащат, за да споря. Доколкото познавам моя милост, той пада свидлив човек и няма да тръгне да ми дава хонорар задето съм пледирал под текста му.

  Говорейки за написване, аз нямаше дори да седна да пиша, ако не бях донякъде подразнен от избраното категорично заглавие от Петър: „Истината за турското робство“. По силата на какви обстоятелства аз трябва да призная за безусловна истина едно човешко мнение, изразено в писмена форма? И защо да се чувствам задължен непременно да се съглася с трактовка и субективно тълкуване, само защото в противен случай бих бил под угрозата да ми изкрещят в муцуната, че не съм българин? Ами на мен и по-лоши неща са ми крещели. Аз със собствената си национална принадлежност съм напълно наясно.  

  Да кажа, че не съм си направил труда да чета статията на Харалан Александров, която е възмутила Петър и му е дала повод да пише до Дойче веле. Познавам добре тази, ъ-ъ-ъ, медийна фигура тъкмо от телевизионните ѝ изяви. Не ми е интересен до степен да го чета, пък и се досещам кой най-вероятно му плаща. Но това не значи, че покрай осребреното си надуто плещене един „социален антрополог“ (!?) не може да изрече и неща, в които има известен исторически смисъл.

  В едно не е прав Александров и то е, че робството е метафора. Метафората за литературата е горе-долу това, което е фикцията за правото. Турското робство е по-скоро хипербола и още по-скоро – превратен прочит на исторически факти. Не е прав също (съдейки по преразказаното от Петър) да твърди, че българите имали завидно положение в Османската империя. Ако е казал такова нещо наистина, той е опозорил себе си и е нанесъл обида на всички нас. Българските поданици на султана не само са били системно потискани и угнетени, но и са били пряко и непряко дискриминирани, ставали са жертва на перманентни престъпни посегателства по етно-религиозни подбуди, и са търпели трайни ограничения в гражданския си статус. Факт, който само глупак и/или продажник би оспорил. Но това не означава, че са били роби – следователно за робство тук не може да се говори.

  Както казах, става дума за превратно тълкуване на факти, които иначе са правилно установени. И за съзнателното пришиване и поддържане на неверни заключения към тези факти. Факт – нашественици идват от изток, превземат нашата земя и Второто българско царство престава да съществува. Фалшиво заключение – това е поробване. Факт – българският народ не разполага със своя държавност в периода от 1395 (може много да се спори по периодизацията тук) до 1878 година. Фалшиво заключение – пет века без държавност означава пет века робство. Факт – Руската империя повежда поредна война с Османската през 1877г., която на нас довежда национално освобождение и възстановяване на българската държава. Фалшиво заключение – Русия ни е освободила от турско робство.  

  Аз знам много добре кои са посадили тези внушения у поколения и поколения българи и се грижат за запазването им. Същите са, дето на нас, малките деца, тикаха в букварите и книжките снимки на Ленин и Георги Димитров, на Андропов и на Живков. Те са ми ясни. Но друго ме изумява и ядосва. То е начинът, по който нашият народ масово реагира на тези опорки и на опитите да бъде измъкнат от тях. Ние като че ли мислим, че ако отречем робството, значи се отричаме от предците си, от традициите си, от българщината... Защо? Робството ли е стожерът на българския дух? Прангите и веригите ли са ни иманентно присъщи ли?

  Твърде дълго българската историческа наука не бе еманципирана. Тя бе зависима от съветско / руско диктуване. Последното ни нанесе много щети и генерации българи бяха безпощадно индоктринирани. Казваше ни се за какво да се говори и за какво – не. И изопачи миналото ни. До степен, че днес мнозина българи не могат да формират самостоятелно мнение по въпроса за ВМРО и нейната дейност например. И покойният проф. Цветков неведнъж го посочваше, и великолепната Дора Апостолова го написа. Крайно време е догмата да бъде дискредитирана и развенчана. Освен че е неверна, тя вреди на националното ни самочувствие и ни пречи да си поставим заслужена самооценка.    

  Нашата историография не почва от Златарски и не свършва с Пантев. Ако се установи наличие на догма, то догмата трябва да бъде поправена и заличена. Може да са ни я наливали в главите години и години, но установим ли я, ще трябва незабавно да я премахнем. Недейте да смятате, че сме били турски роби, само защото поколения българи бяха така индоктринирани. Една неистина не става истина с хилядократно изричане. Но бъде ли разкрита, следва да се премахне. Ревизионизмът не е забранен в историографията, нито в политическите и правни учения, напротив, необходим е. Маркузе е ревизирал Маркс, Троцки е поправял Ленин, Попър е оборвал Мил. Защо българските историци от новата вълна да не коригират грешките на старите?  

  Българите в Османската империя са били  по-ниска категория население бидейки християни в мюсюлманска държава, НО, това не ги прави автоматично роби. Противно на ясно изразения робски статут, който наблюдаваме в плантациите на Америките по същото време, българите са имали право на собственост, на икономическа инициатива, плащали са данъци, имали са право да получават обучение, а немалка част от тях са се ползвали с определени административни и икономически привилегии, включително и с право да носят оръжие. Терминът Робство е въведен през Възраждането от онези кръгове от българския народ, които разбират необходимостта от политическа независимост. Тези Възрожденци, както ги наричаме днес, осъзнават простата истина, че българите, като цяло, не са достатъчно мотивирани да потърсят свободата си. Ето защо, в характерната за епохата романтична реторика, нашите будители използват силния изказ като средство за подбуждане и пробуждане на населението, а публицистите ни се стремят да създават остри статии в емигрантския печат в полза на каузата за свобода и независимост. Поредицата перипетии и общата национална неудовлетвореност след 1878 г., водят до продължаването на този термин като актуален в политическия и социален език на епохата, особено с оглед съдбата на Македония1.

  И отговарям на Петър по пунктовете на изложението му. По точка 1 – да, фолклорът е носител на родовата ни памет. Така е. Което не значи, че е първичен източник на историята на един народ. Ценен е като извор на култура, обичаи и бит, безусловно. Но историческият път на този (и всеки друг) народ далеч не се свежда само до горните три елемента.  

 Фолклорът, също като художествената литература, няма задължение да бъде истинен. Нито да бъде обективен. Фолклорът трябва да е само автентичен (т.е. неподправен изразител на народностната уникалност, на нещото, което отличава един народ от друг), а неспециализираната литература трябва само да притежава художественост. Имено затова те не могат да служат на историческата наука като самостоятелни източници на информация, а само като вторични, подпомагащи. Бихме могли да почерпим чрез тях сведения за определено време, но не и да го окачествим по един или друг начин без наличие на обективни информационни следи. Например националсоциалистите са вършели дивашки изстъпления не защото Ремарк така твърди в своите класически шедьоври, а защото изстъпленията им са установени с надлежни източници на история (обикновено документи, които нямат качеството художественост, но имат качеството достоверност). Книгите на Ремарк не могат самостоятелно да докажат даден исторически факт, каквото и художествено великолепие да имат. Но могат поне да го потвърдят и те това правят, само че на езика на белетристиката, не на историографията. Ако пък чешкият писател-дисидент Кундера напише в някоя своя книга, че Александър Дубчек е бил физически измъчван от руснаците в Москва, това още няма да значи, че руснаците наистина са мъчили Дубчек. Колкото и да е хубава книгата. Фактът ще трябва да подлежи на безпристрастна и отделна проверка.    

  Така и с фолклора. Той има право да преувеличава, да изопачава, да си измисля дори. Защото е емоционален изразител на народни чувства, несвободни от пристрастност. В нашия фолклор има песен как татарите водили пленен българския цар Георги Тертер. Да, ама Тертер не е бил пленник на татарите и по този въпрос никога не е имало спор в нашата история (всъщност синът му Теодор Светослав е бил заложник в Златната орда). Ми дайте сега да извикаме, че и под татарско робство сме били.

  По точка 2 от статията на Петър – пределно ясно е защо българите са се бунтували и против какво. Бунтували са се (и то не всички, а определни кръгове) за постигане на пълна политическа независимост от управляващата ги империя. Самостоятелна българска държава не е имало и ето го предметът на стремежите на нашите възрожденски дейци. По същество това е националноосвободително движение. Но не за освобождение от робство, а от чуждо, нежелано от българите и натрапено им управление. Същите борби, по същите причини и със същите цели са водили и много други народи, включително европейски. Един от тях е ирландският, който добива своя самостоятелна държава едва през 1920г. Но ако кажете на някой ирландец, че родината му е била под английско робство, ще ви се наложи незабавно да отбивате свирепо боксово нападение. Ако настоявате на робското начало все пак, ще трябва да прокламирате, че великолепният хърватски писател Иво Андрич, Нобелов лауреат, е бил сръбски роб. Може ли един обезправен човек да се издигне до Нобелови висини?

  Най-фанатичните поддръжници на самонадяването на робските букаи пак няма да се примирят. Те ще ми кажат: „Не сравнявай Моника Белучи с Баба Яга. Положението на хърватите в Югославия и на ирландците в Британската империя е било в пъти по-добро от нашето“. И после няма да могат да ми обяснят защо мислят така. Не само защото нямат знанията, ами защото тезата им няма солидна опора.

  Тогава на помощ се притича вечното, изначално и неопровержимо – за тях – доказателство. Кръвният данък. Той доказва, че робство е имало. Точка.

  Девширме-то или Кръвният данък, е административен механизъм за попълване на редовната османска армия, въведен в края на XIV век от първия велик везир на Османския султанат – Карахалил Чандърлъ паша. Редовните вземания на християнски младежи започват от края на управлението на Мехмед I (1420 г.) и продължават до около 1630 г., когато корпусът започва да се попълва на базата, почти изцяло, на мюсюлмани, постъпващи в Оджака с връзки. Вземания на християни съществуват, но са спорадични, като за последен път, 100 деца от Балканите са събрани през 1703 г., след което данъкът е отменен. През 1826 г., еничарският корпус е физически ликвидиран по заповед на Махмуд II. Когато това става, в него няма нито един боец, взет от българско семейство. Около Кръвният данък има три мита – първо в обема на събираните деца, второ – в тяхната възраст и трето – в честотата на взиманията. Има и още един важен момент, който често не се споменава в дебатите по темата – деца не се взимат само от българските земи, а също така от Босна, Албания, Сърбия и Гърция. Наборите се правели по веднъж на 5-7 години, като всеки от тях включвал между 3 и 6,000 деца общо, събирани на групи от по 100-150 по санджаци. Веднъж събрали деца от определена област, властите не повтарят взимането при следващ набор. Т.е. ако през 1450г., например, от Мизия са събирани деца, при следващия набор (1455-57г.), отрядите за набиране не ходят в Мизия. Между два набора от една и съща област минават поне 10-14 години, а е възможно да се натрупат повече. Това се прави с цел да не се обезкърви населението, да се запази процента на данъкоплатците (християните плащат повече данъци) и да се гарантира, че при следващ набор ще има изобилие от момчета, сред които да се избира по строгите регулации – ръст, тегло, физически качества и т.н.2. При всяко положение, не повече от 1/5 от всички набирани деца в корпуса са били българчета. Дори да приемем че средно на година империята е събирала по 1,000 деца (което е завишено), имаме 200 българчета (максимум) на година или около 40,000 за целия период на активно набиране. Същи брой деца загиват сега, всяка година, при ПТП в България. Около 150,000 българи умират само за 6 години между 1912 и 1918 г.

  Травмите на взетите деца отчитам напълно. Съпоставими са по тежест само със страданието на родителите им. Въпреки това, на тази възраст момчетата имали напълно ясно съзнание кои са, кое е семейството им и какъв е етническия им произход. Доказателство за това са редица факти, изнесени впрочем и от покойния проф. Б. Димитров, за еничари, които изпращат заплатите си обратно на своите семейства, както за такива, които след смъртта на родителите си се връщат по родните си места за да участват в разпределение на наследството – тези неща са засвидетелствани в архивните единици, съхранявани в Народна библиотека.

  Но, българският нихилизъм и убеждението ни в собствената ни безпомощност и нищожност си остава. Израз на това е масовото вярване на днешните българи, че Левски след залавянето му е бил изоставен от своите сподвижници. В интернет се появи даже просташки анекдот, описващ мним разговор между Апостола и агата. Последният обяснявал защо поставил едва три заптиета да пазят дякона – защото знаел, че българите нямало да помагат. „Да видиш, джингиби, за какъв народ си тръгнал курбан да ставаш“ – гласеше епитафът на тази отвратителна обида. Всъщност, за спасяването на Апостола са били организирани три чети и е извършен опит за палеж на конака в Търново и за организиране на чета там, но не достигат хора. Има и опит за прихващане на турския конвой в Арабаконак, но изпратената чета закъснява с няколко безценни часа, тъй като турския отряд, се движи бързо в посока София, очаквайки последващи акции. Освен тези опити, в Южна България се събират две чети, начело с Атанас Узунов и Георги Данчов. Те обаче не успяват, понеже очакват Левски да бъде транспортиран до Цариград за съдебен процес. Делото на Апостола обаче е гледано от извънредна комисия в София (със смесен турско-български състав, между другото) и въобще не се стига до обжалване и процес в столицата на империята.

  Остава да се отговори на следния важен въпрос – щом не е било робство, какво е тогава? В тоя днешен свят на политкоректност (каквото и да значи тази глупост) лесно бихме могли да избегнем отговора, особено ако си послужим с прийоми от дипломацията. Можем да го наречем Османско време или пък да се опрем на вездесъщото английско Rule – т.е. време на османско управление. Но нали след него се установява временното руско управление... терминологичният хаос би станал пълен, пък и няма смисъл да се измъкваме от този въпрос. Ние оправдания не дължим.  Струва ми се, че владичество е най-точната дума. И проф. Димитров, при всичкия си стремеж към популярност, също я посочи. Така мислят и повечето ни съвременни историци.

  И дори статията с Харалана да е „откровено русофобска“, какво от това? Ние на руснаците съгласие не дължим, преклонение – още по-малко. Както не ги дължим на никоя друга държава. Дължим поклон на падналите руски войни в Освободителната война, да. И на пълководците им, чиито имена напълно заслужено бележим днес в териториално-селищното ни устройство, също дължим поклон. Но не повече от поклона, който и до днес не издължихме в цялост на собственото си Опълчение. Ние даваме близо 20,000 жертви в Освободителната война. Около 50,000 участват дейно в хода на бойните действия, било с оръжие в ръка или като помощни части, снабдители, преводачи, планински водачи и т.н. Само Опълченците са над 12,000. Година по-рано, в хода на Априлското въстание, над 30,000 българи са избити. Защо сами омаловажаваме собствения си принос за националното освобождение?

  Преди време имах един клиент, турски търговец (аз не обичам много тази дума „бизнесмен“, отбягвам я). Имаше да му се свърши нещо в България, аз му го свърших и той после ме покани на вечеря. Беше мъж точно от моето поколение, навлизащ в зрялата си възраст. На втората бутилка вино се престраши да нагази рохкавата почва и ме запита предпазливо какво мисли българската история за общото ни минало, на какво учат децата тук. И аз му казах. За робството му казах. Човекът най-театрално повика своя бог на помощ и ми каза „Ти нали не вярваш, че сме ви затваряли в клетки?“ Казах, че не вярвам. После той отбеляза, че ако турски поданик на тогавашната империя извършел наказуемо посегателство спрямо български поданик на същата тая империя, то турчинът би подлежал на наказателно преследване. Отричам ли аз този факт? Отговорих, че не отричам напълно, но казах, че предвид нееднаквото ни третиране, турчин би получил по-благосклонна присъда от турски съд, отколкото българин. После той ми разказа какво било пишело в техните учебници по история. Пишело, че разцветът на Балканите бил по времето на османското управление на тукашните народи, и че разпадът започнал да настъпва с постепенното отхвърляне на османската власт. Опонирах, че неговото е турската версия и не мога да я приема. Тогава той контрира, че робството е българската версия и той също не я приема. Накрая се съгласихме, че за историята няма българска, турска, съветска или патагонска версия, че истината е една и тя подлежи на общо установяване. Кой поръча следващата бутилка вино не помня.   

  Мопасан, този невротичен реалист, бе казал, че няма нищо по-страшно от това стар човек да се рови в миналото си. Да, ама ние, днешните българи, заприличахме на старик на хиляда и триста години, който с тревожен взор обхожда травматичните столетия на късната си зрялост. И търси да намери съчувствие и думи на утеха... Вместо да изправи внушителната си снага и да се осмели да покаже същинското си национално достойнство. Онова достойнство, което му приляга и което той отдавна е доказал че притежава.

  От какво се боим? В по-благоприятно положение от нас ли бяха поставени нашите сънародници-предци, които трябваше да съединяват две изкуствени и ощетени Българии? Пряко волята и интересите на руските си „приятели“. По ли бяха облагодетелствани от времената онези българи, дето обявиха скъсването на васалитета от Високата порта и сетне встъпиха смело в три войни за три години? Не! Българинът е доказал многократно, че умее да се оправя сам в тежки обстоятелства, да ги преодолява и надживява. Този свой човешки белег ние сме развили сами и за своята историческа устойчивост не дължим политически наклонения и пируети ни на руси, ни на шваби, ни на янки, ни другиму. Що ни е тогава чужда ръка да диктува нам как да пишем и как да прочитаме собствената история?       

  Накратко – аз мисля, че съм свободен човек, чиито деди са били свободни хора. Да, задълго те са зависели от чужда административна и управленска власт и воля, даже от чуждо житейско благоразположение и чужда юрисдикция. Но роби те не са били. Никому, никога. Не турско робство, ами пет века турска държава, натрапена на българи. И ние я понесохме и се възстановихме от нея, макар и с чужда помощ.

  

  А сега изгорете вещицата!   

 

 

  БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА:

 

  1 - цитирано по Ал. Стоянов, различни разработки;

  2 - пак той, различни разработки.

 

 

 

© Дон Бъч-Странски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ето нещо интересно за робството по нашите земи, подкрепено с документи от венецианските архиви - покупко-продажба на роби с български произход. Фотокопията на документите са в края на материала. Приятно четене ви желая!
    http://www.promacedonia.org/mp/mp_7_2_1.htm?fbclid=IwAR3lxe9ISkrDZxGe9_X3cfGgA0koPaApf-zA-MJfNQFkYXZrP2f8Y68kSBI
  • Не можах да го дочета... това са глупости...
  • Уважавам ви като автор, но гореописаното няма нищо общо с истината. Само с малко ровене из творчеството на възрожденските ни автори може да бъде оборено всяко подобно излияние. А тези автори съвсем не са били поръчкови, а най-големите патриоти раждали се по нашите земи. По време на "владичеството" българите имали собственост - да, но само колкото да могат да оцелеят, да имат покрив над главата си, за да произвеждат суровини и отглеждат животни за да може когато дойде местния управник да си вземе каквото му харесва под формата на данък. И да остави на българите толкова колкото да оцелеят, за да могат да произвеждат още. И после пак законно да ги ограби. Е това ако не е робство здраве му кажи.
  • Късно попадам на този хубав текст. Ботев е казал каквото е имал да казва в “Примери от турското правосъдие”:

    http://www.hristobotev.com/menu_2_2_1.html?id=1

    Смея да твърдя, че казаното от Ботев има повече тежест, отколкото всички исторически истини за робството ни. Не помня историк да е бил толкова луд, че да умре за България. И не историците, а лудите са ни освободили. Няма да цитирам и Вазов какво казва в “Под игото” за лудите.

    Аз моя текст го свалих. Няма смисъл от много приказки.
  • Субективизмът се чувства. За турското робство не знам, но за робската психика съм сигурна, както и за безотговорното заиграване с думата "патриотизъм". Хареса ми тази част : "Накрая се съгласихме, че за историята няма българска, турска, съветска или патагонска версия, че истината е една и тя подлежи на общо установяване. Кой поръча следващата бутилка вино не помня." Поздрави, Бъч!
  • Не мисля, че си писал напълно безпристрастно, така че няма да се съглася с някои коментари по- долу. Премахвайки пластовете от доказателствена информация по темата си личи личното ти отношение. Хареса ми примерът с клиента от Турция, там е така и няма лошо. Що се отнася до "робството" аз си го наричам владичество. Не мога да го нарека "присъствие", както днешните историци. Просто, като си помисля за думата и се закашлям, но... съдбата и под Османска власт ни е била същата, като при Елинска, както и под наша си , съвррменно- психологическа, политическа...Един народ не се ли бори за своята идентичност и запазване на личностно-народната си принадлежност, не помни ли фолклора онова, малкото, житейското и скъпото... пиши го претопен. Накратко, и аз се чувствам свободна личност, която с гордост се нарича българка, защото познавам корените си и се гордея със смелостта на народа си. Дори и да имах възможност, и въпреки нещата, които не одобрявам ,пак бих се родила българка. Поздрави!
  • Поздравление и от мен, скъпи Дон!
    Аз също дълго време се въздържах да категоризирам статуквото с българите. Било ли е наистина робство? Но после се сетих за Априлското въстание. Българите много рядко излизат на протести. Това винаги е било в гена ни. Сега виждаме протести добре организирани и платени от комунистите. Но това е друго. Онези 15-20 хил. души са се вдигнали с пълното съзнание, че ще бъдат изклани до крак заедно със семействата си. Какво ли може да ги е подтикнало към такава саможертва? Едва ли е едното само "турско владичество" или "османско присъствие". Човек не си дава живота току-така, а още повече и този на децата си. Тук според мен се корени истината дали е имало робство или не. Защото днешният българин хич не излиза на протести, ами си вдига чуковете и беж в чужбина. Мисля, че и през онова далечно време не е имало проблем цялата нация да се изсели във влашко или в Европата. Но не го е сторила. И пак питам - защо тези 15 хил. са отишли на сигурна смърт?
  • Истината? В учебниците по история на други европейски страни сме варвари и завоеватели, така сме дошли на Балканския п-в, но ако ни нарече някой варвари и диваци, се обиждаме!
    А "светата инквизиция? За едни е свята, за други най-голямото зверство по онова време.
  • Така се пише статия на историческа тема: обективно, безпристрастно, аргументирано и много добро боравене с исторически факти и примери. А не емоцията да вземе връх над разума. Поздравления Дон Бъч!
  • Така. Пих една студена вода, пуших една цигара и дочетох статията, за да видя все пак обективна ли ми е оценката за нея.
    Ще започна с една стара английска поговорка:
    "Там където почва бозата, свършва цивилизацията"
    Слагам я само за колорит така да се каже.
    Ми, оценката ми за статията си остава! Умело жонглиране с факти и информация.
    Няма какво повече да добавя тук, а и не искам, защото едва се сдържам да не наруша добрия тон!
  • Димитър Маринов излезе на подиума на "Оскар"-ите с българското знаменце на гърдите!
    Няма такива и такива народи, има хора и хора! Едни ценят и обичат това, което имат и са, други живеят в минали измерения и излъгани очаквания. Като цяло животът е такъв, какъвто го виждаш от ъгъла, от който гледаш.
  • Прочетох само към половината и нямам нерви да дочета цялата статия! Ако мога, друг път ще дочета, защото честно казано, ми е противно да го правя!
    Говоря единствено за творбата и думите ми тук се отнасят единствено за нея - помия с аромат на повръщано!
    Това е мнението ми, обхваща статията, смятам, че не нарушавам никакви правила на сайта - това е оценката ми!
    А авторът да е жив и здрав!
  • Радвам се,че защити аргументирано българското национално достойнство!
    Поздравления,Дон Бъч!
Предложения
: ??:??