Стига сме скачали напосоки. Стига сме крякали неприлично и безцелно.

Тодор Трайчев*

Дайте да излъчим някого. Някой, който да спре пререканията, да наложи ред и сигурност на нещата. Някой, който да боготворим и да му се доверяваме в дни на радост и тревога. Нужен ни е обединител, всепризнат и неуморен водач на блатото. Едва на разсъмване конгресът на жабешкия сбор постанови – “Ще се катерим!” Ще атакуваме електрическия стълб край селото, за да видим кой от нас пръв ще се изкачи на върха и от там ще развее знамето на обединението.

Законът на зеленокожите беше гласуван и приет с безпрецедентно мнозинство. Регламентът беше ясен, а сензацията полетя като прецъфтяло глухарче към всички жабешки общности. Милиони жители на блатните региони притихнаха в очакване на събитието. Пред тях отново изплува белият кораб на бъдещето.

На уречената дата селският площад се пръскаше от пронизителните викове на развълнуваните жаби. Доброволци и активисти напразно се опитваха да подредят събитието. Мускулести претенденти за лидерския пост кършеха снаги минути преди началния сигнал. И той не закъсня. Стартерът махна с байрак, за да отприщи най-очакваната надпревара в новата история на жабите. Секунди след старта фаворитите набраха преднина. С мощни движения трима от тях категорично заявиха претенциите си за победата. Борбата между тях беше неясна. Те непрекъснато се сменяха на първата позиция, докато събралите се на площада с див жабокряк коментираха всяко тяхно усилие по пътя към върха. Най-пискливи бяха критикарите. С необузданите си емоции те хулеха всеки, който се опитваше да изпревари предпочитания от тях кандидат. Врявата се вдигна до небето. Жестоки думи и безпощадни ругатни стигаха чак до претендентите. По-докачливите от тях обръщаха очи надолу, за да смразят с поглед най-гласовитите атаки.



И изведнъж, точно по средата на състезанието, пред очите на шумната тълпа настъпи чудото. Един по един, изнемощели от напъните и изнервени до болка от подвикванията на сънародниците си, първенците започнаха да се отлепват от стълба и да падат на земята превити от болка и страдание. Настъпи траурно мълчание. Жабите се вцепениха пред възможността отново да останат без водач. Отчаяни и разочаровани те вече се готвеха да се завърнат по домовете си, когато някой забеляза, че едно малкото хилаво жабче беше достигнало само на сантиметър от върха. Въпреки насмешките и злите думи, то продължаваше да гледа нагоре и последователно да се катери, докато най-сетне се изправи и весело развя знамето на победата. Миг след това то беше на земята сред своите. Законът си беше закон…

Но как, защо, откъде накъде точно това жабче успя да победи племенните вождове, цвета и гордостта на поколението, елита на блатото… Въпросите валяха, а малкото жабче стоеше кротко сред шумната тълпа и бързо премигваше с влажните си очи.
То се усмихваше малко насила и не отронваше нито думичка.

- “Ама аз го познавам това малкото, бе” – чу се гласът на една зелена баба. “Оставете го на мира! Та то е глухонямо…"