Казват, че няма любов - само качествен секс и привързване. А дали е така? Как всъщност се привързваме към човека до нас? Не трябва ли по някакъв начин той да допълва живота ни до състояние на спокойствие, самоувереност и да ни кара да се чувстваме щастливи, че обичаме? Не трябва ли да чувстваме любимия като истински любим, или това е просто преекспонирано очакване. Защо тогава винаги се надяваме, че може да намерим някой по-? Колко точно алчни сме и идва ли момент, в който си казваме „Да, това е, което ме удовлетворява напълно!“? Или целият ни живот минава в очакване на нещо, желанието, за което е непонятно дори и на нас самите. Желанието да сме най. Но защо е толкова трудно да определим човека до нас като нашето най? Защо, когато даваме всичко от себе си да направим любимия щастлив, той все още се надява на нещо повече? Не забравяме ли така истинското щастие, вглъбени в идеята, че то е някъде там навън? Защо не можем да оценим това, което имаме? А може би всичко зависи от периода от ж ...