Аз съм студентка в чужбина.
Една от хилядите, избрали да получат своето образование извън границите на родината.
Една от хилядите, изправили се пред един коренно различен и уреден начин на живот, предлагащ им сигурност във финансов и личен план.
Една от хилядите, които си задават въпроса: „Ще се върна ли отново тук?“

Да уча в чуждестранен университет, се превърна в моя мечта преди години. Исках да опозная нови култури, да получа качествено образование, да видя света през непозната призма – и да се върна. Да се върна тук, в Родината, да живея, да работя и да дишам тук. Тук, където съм родена, където съм направила първите си стъпки, където за първи път съм казала „мамо“, където съм срещнала първата си любов и където съм познала болката на разбитото сърце. Исках да се върна тук, където се намира моето семейство; тук – защото това е моят дом. Защото „тук“ ми принадлежи и аз принадлежа „тук“.

„Исках“.
Използвайки миналото време на този глагол, загатвам за дилемата, която ме вълнува, обърква, измъчва. Дали да бъдеш чужд в един подреден свят, или да бъдеш свой сред хаос и разруха? Дали да изживееш един спокоен живот, отказвайки се идеалите си, или да продължиш да се бориш за тези идеали, поддържайки жива угасващата надежда, че все някога всичко ще се промени? Ако би могъл някой да ни увери, че усилията ни ще бъдат увенчани с успех, кой би се замислил дали да остане? Уви, такива гаранции не съществуват. И най-страшното е, че всички показатели сочат надолу – към дъното, към нищото, към пълната и невъзвратима гибел.

А вината е моя. И твоя.
…И твоя. И на всички около теб. На всички, които остават безразлични. На всички мислещи хора, които избягаха, и на онези, които останаха, ала не мислят, не искат, не вярват, не се борят. Вината е във всички нас, разбирате ли? Обвинявам всички, които се отказаха от Родината си, всички, които се отказват и ще се откажат. И себе си виня, защото не зная дали съм способна да остана тук. Преди време твърдях обратното, защото говорех със сърцето си, а днес давам думата на разума. И този разум крещи: „Тук няма живот!“. Аз искам да живея. Искам да живея тук. Искам да обичам тук. Искам да бъда тук.

И кой те спира?
Никой, разбира се. Нищо. И всичко. Лесно е да получиш това, което искаш, когато знаеш какво е то. А вярвайте ми, аз не зная – или поне това, което искам, не съществува. То е илюзия, една прекрасна приказка, в която българите осъзнават своята значимост, започват да оценяват своите богатства и ги пазят като зениците на очите си; една приказка, която няма щастлив край просто защото приказки като тази никога не свършват.

Обаче реалността…
Реалността е различна. Историята, природата, красотата, любовта, ценностите, хората, миналото, настоящето, бъдещето – всичко е изгубило своето значение. Народът е беден и озлобен, твърде вглъбен в собствената си нищета, омраза и дребнавост, за да се интересува от съществуващото извън границите на насъщното; правителството е омразно и нагло, твърде некомпетентно, за да се справи с проблемите на потъващия кораб, и твърде жадно за богатство и власт, за да се интересува, че тоя кораб потъва. Подхвърлят ни спасителни сламки и ние се улавяме за тях – удавници, готови да повярват в очевидната измама, удавници, за които е безразлично дали корабът ще се задържи на повърхността, стига ние да не потънем с него. И стискаме здраво тия спасителни сламки, без да разбираме едно: потъне ли корабът, ние потъваме с него.

Единственото, което притежаваме, е България.
И тя се разпада пред очите ни. И ние оставаме безразлични. И избираме да се откажем от нашето, да бъдем чужденци, защото вярата ни в светлото бъдеще умира. Защото това, което виждаме, е една прогнила държава, една илюзия пред разпад. Защото ценностите и хората деградират и правителството не прави нищо, за да спре тази деградация, а напротив – поддържа я, подхранва я, за да граби с пълни шепи от нашите притежания, докато ние пропиляваме живота си в дребнави борби и шумни, ала безсмислени протести. Защото българинът вече не търси спасение, а търси утеха – в алкохола, в брътвежа, в шума. Не търси най-доброто, а се опитва да избере най-малкото зло сред лошото. Чувства се горд от това, че е упражнил своето илюзорно право на избор – и толкоз!

Омагьосан кръг…
Има ли спасение? Могат ли шепа вярващи хора да променят статуквото, когато масата е изгубила способността си да се бори и да мисли? Защото масата – сиреч повечето българи – се интересува единствено от себе си: да има мижава работа (която не върши качествено, нито пък с желание) с още по-мижава заплата, колкото да свързва някак двата края, а свободното си време да разделя между кръчмата и повърхностните мечти за живота на еднодневните „звезди“ от телевизора. Това ли искам за себе си, питам се? Искам ли да живея сред хора без амбиции, сред хора, които не вярват, не искат, не мечтаят, не се борят, не живеят дори? Мога ли да пожертвам себе си и какъв ще бъде смисълът от тая саможертва? Обаче никой не може да ми даде отговор на тези въпроси.

И аз трябва да избирам: любовта към Родината или любовта към себе си.
И хиляди други като мен правят този избор в момента.
Хиляди други вече са взели своето решение.
И хиляди други тепърва ще се изправят пред тази дилема.

А всичко, от което се нуждая аз (както всички хиляди други), за да остана в моето „тук“, е малък знак, че българинът може да се промени. Че българинът е готов да се събуди, да започне да мисли и да повярва отново. Един-единствен лъч светлина ми е нужен. И никога няма да напусна потъващия кораб…