Стоите пред себе си и не знаете как да погледнете в очите си. Вглеждате се в спомени и не знаете къде, по дяволите, сте били вие... дали на пътя, дали под него, дали в дните или пък в нощите. Поглеждате слънцето и не знаете дали е то или пък са малките неонови лампи в съзнанието, които се включват, когато нещо не е наред. Предполагате, че четете мислите си, а всъщност целувате сива стъклена повърхност и устните ви потъват в приказния свят на илюзиите. Мамите съзнанието, че всъщност не сте прашинка, а дърво със столетни корени, но дори най-малкият вятър, невидим за космическото ви его, разтърсва клоните на самолюбието ви и падате покосени там долу. Долу в ежедневното заблудено до болка преживявано терзание.

          Ако застанете някъде, някъде високо над прозата, на едно стъпало с поезията, може би ще   забележите                                                                                                                                                       забележите какво ви липсва, за да добиете корени. Ако надминете с една крачка самолюбието си и обикнете нещо отделено от вас (...може би...) ще разберете какво е да бъдеш на метри по-високо от себе си и  да                                                                                                                                                           да летиш... и да разбираш другите... дори да се усмихваш с тях. Ако разберете за миг спокойството и тихите дъждовни мисли, ако за миг чуете тишината, ако дори за миг чуете безгласния глас на отсрещния, ако само за миг чуете душата си да ви говори, може би ще успеете да разберете себе си, а (...може би...) и останалите. Ако дори за миг се заслушате, може би само за миг (...уви.), ще чуете...

         Там някъде е (...близичко...) нирваната... може би крачка напред, а може би назад... сигурно някъде долу, или пък някъде никъде, но тя е там... в способността да чуеш песента в гласа на тишината и да я изпееш с чувства (та дори и с фалшив глас...)... защото те, чувствата, дават корени, но и криле; те натежават прашинката, но и те карат да се чувстваш летящ (дори на земята.); те превръщат бурята в попътен вятър и дават крила, дори и промяната.

         Никъде нищо, мисли посред нощ (като тези през деня...) и сини неонови лампи навред... а пък в мене все слънца, не залязват( ?! халюцките...) и все си стоят и се вглеждат във себе си и пишат ли пишат, и дишат (не спират.), и аз седя и слушам нощта в нищото.