Думата "успех" присъства в речника на всеки буден индивид, още от магията на първите му седем години.
Тогава образователните врати се отварят, поглъщайки ни със всичка сила. Бавно се превръщаме в нечии възпитаници и си набиваме в разума, че трябва да постигнем всичко, което другите искат от нас.
Разнищват идеите ни, не чуват гласовете ни и не виждат вдигнатите ръце, защото всяко наше мнение може да доведе до безуспешни цели и криворазбрани идеали.
Поемаме дъх, за да се приготвим за следващите дванайсет години, в които отново около нас ще кънти думата "успех", "успех", "успех". Ще се борим за успеха си, водени от това, че е единственото задължително нещо в живота ни. Ще забравим кои сме и накъде сме тръгнали, защото това не влиза в учебния материал, а ние сме длъжни да знаем само него. Ще се съревноваваме с хиляди връстници, платили и не платили за отличните си дипломи. Но ще бъдем всички равни, защото сме назубрили изпитните теми, а може би дори знаем отговорите от матурата. Ще чакаме да излязат резултатите, за да може министърът да съобщи за катастрофалните оценки, а учителите да се погордеят с малкото взети отлични изпити. Тогава и за още един випуск ще плъзнат отрицателни квалификации и отново ще настане бунт.
И всичко това, просто защото се борим за постигането на разни цели, на всяка цена. Борим се за един успех "тук и сега", за да се избегне превръщането ни в утайка на обществото.
Не разбираме защо трябва да постигнем успех, но се страхуваме от обратното. Никой не желае да чуе гласовете ни, защото можем да кажем неща, различни от тези, написани в учебниците преди 30 години. Но дали са прави?
"Успехът тук и сега" е утопията в образователната ни система. Трябва ли да следваме нечии редове, за да постигнем собствения си успех? Трябва ли години напред да мълчим и да слушаме какво другите ни диктуват да правим с живота си? И кой успех да постигнем? Нашия или чуждия?
Няма ли да е по-индивидуално, ако решим да следваме собствените си мечти. Няма ли правните потоци да намалят, ако родителите виждаха сънищата на децата си?
Четем във вестниците, че живеем в свободна страна, дори слушаме политици, които се оправдават с тези думи. Ала ние нямаме право да бъдем свободни.
Да не дава господ да следваме мечтите си с цялата си същност и да знаем, че целия успех, който сме постигнали, сме го постигнали сами.
© Вики Николова Все права защищены