Време е да се върнем към реализма
Какво искаме от киното, по-точно от българското кино?
Имаме неразбория, която лъсна с приключилия формат "Лачените обувки на българското кино"!
Филмовите корифеи като проф.Божидар Манов са в изчаквателна позиция, докато журналистите побързаха да изявят "изненадата" си от избора на публиката – "Време разделно". Аз не съм изненадан, защото моят избор подреди точно така филмите, както и съвкупния български зрител – т.е. аз съм наистина един средностатистически зрител. Мога да кажа, че споделяйки моето намерение за гласа ми не беше споделено от хора, с които водих разговори по темата.
Аз смятах, че форматът на това начинание да се "извадят от гардероба лачените обувки на българското кино" има една презумция съдържаща се в заглавието, което е и мото на начинанието – това да бъде онзи атрибут (облекло, обувки и аксесоари – носия), на българското кино, който не се облича всеки ден, за да отидеш до бакалницата, а като нещо съкровено се пази, та да се покаже, че имаме една много добра "носия за добър ден", която ще е общопризната за прилично облекло с което киното ни може да се похвали и ще е сигурно, че никой няма да има основание да каже нещо за укор, виждаки киното ни в този вид!
Очевидно замисълът беше усетен подсъзнателно от целия народ в лицето на представителната извадка от гласуващи български граждани. И резултата от гласуването е логичен. Наистина спечели българското кино
Логично е и разминаването с журналистите, които имат настройка, не да виждат хубавото, а подсъзнателния им стремеж към скандалното, ги постави в позицията им да се разминат с хората! Това е последица на тяхното незадълбочено вникване в същината на настроенията на преобладаващата част от народа ни. Те и политиците имат разминаване с народа, но за тях "Лачените обувки на българското кино" няма да е нещо по-различно от едно шоу, те не виждат социологическия момент от това събитие. А журналистите изведнъж видяха, че "царят е гол" – Те изкараха, че изборът на "Време разделно" е едва ли не продължение на политическата поръчка от онова време, когато се замисляше създаването на този филм – естествено, "плонжиращите журналисти" са в другия край на махалото, за да са "в крак с времето". И сега изненадани, че народа не е с тях, колко е "изостанал тоя народ" – "Боже мой, какво разминаване!"
Ами да, когато клакьорстваш, твоите реални сетива закърняват и това да се харесаш на силните на деня ти е Символ верую, е съвсем нормално да се разминеш! Когато в глобалистичния ти устрем да си "по-католик от Папата", един ден все ще разбереш, че "царят е гол"! "Той народът е недорасъл, той трева е пасъл, какво да очакваш от такъв народ! "
Та, изязяващите се по темата журналисти с изключение на един от участниците в предаването на БНТ1 по темата не можаха да излязат от пещерата на политиканщината на глобализма и ако не беше техния колега на противно мнение, щяха да вдигнат палатков лагер за промяна на правилата на формата и за неговото преиграване. Г-жа Барух се опита да заеме малко по-балансирана позиция и това не даде зелена улица на Геновева Димитрова "да развее байрака" на палатковия лагер!
Очевидно тук става въпрос за един извечен спор в изкуството : Изкуството самоцел, само за себе си или изкуството за хората. За съжаление критиците, като че ли не забелязват консумацията на изкуството и подклаждат фитилите на творците за твърде голямо отдалечение от възгледите на масата, да не говорим, че стимулират пълното откъсване от консуматора на изкуството. Имаше някога един анекдот за петела и кокошката какво си мислят ( умишлено ще пропусна подробностите по този анекдот, в аналогичен стил на откъсващите се от консуматора творци и критици ) Този анекдот, обаче е една илюстрация за това как трябва да се твори – къде е мярата на раздалечаването между твореца и консуматора на плодовете на изкуството.
Та, с "Лачените обувки на българското кино" какво очакваха организатори и някои "корифеи" – да се класира творбата, като такава, така както я гледат изкуствоведите? Аз мисля, че форматът показа, че идва отвреме навреме момент за сверяване на часовника. Народът даде акцент върху темата на изкуството и нейното въздействие върху личността на българина, а не толкова върху майсторството на творците! Акцент върху майсторството той даде още при избора на десетката и във заключинелния етап разграничи филмите от десетката според темата трактована в произведнията, което според мен е било предпоставено от организаторите и е добре, ако това са целяли. Народът не постави на везните пряко таланта на актьори, режисьори, сценаристи и т.н.
Как да класираш Катя Паскалева преди Невена Коканова или как да поставиш Георги Русев след Йосиф Сърчаджиев? Как да си позволиш да сравняваш майсторството на Рангел Вълчанов с това на Въло Радев. Това са несравними величини и въобще е кощунство да поставяш на везни майсторство в изкуството! Какво искаме с подобни класации – Бетовен или Верди, Бертолучи или Фелини, Леонардо или Микеланджело, Репин или Айвазовски, Гершуин или Бърнстейн. Ами хайде да класираме Нютон и Галилей, Гаус и Лагранж, Пеле и Марадона, Борис Христов и Мария Калас, Карузо и Шаляпин!
Въобще, както великият Ботев казва "Пигмей се покачили на необозрими конкили" – имаме ли сурат за подобни класации! Всеки нормален човек може да харесва, според възгледите (вкуса) си, но не и да оценява. Да не говорим, че дори и да си професионално "много навътре" в дадена материя, не можеш да си позволяваш манипулация на вкуса на другите – можеш да порицаваш безнравствеността, но не и нечий вкус към определени ценности – суверенитета на личността е една от основополагащите ценности.
Това трябва да съобразяват особено сторонниците на авангрдните уклони в изкуството, защото критерият не е възгледа на критика, защото нравствеността е крайъгълния камък в развитието на всяко изкуство и крайния оценител е времето. А талантите са жалони по пътищата на това развитие.
Със своите етапи (ТОП10,ТОП3), на формата "Лачените обувки на българското кино" очерта вековния път на българското кино, като по безпорен начин определи първо популярността на кинотворчеството и избра от спектъра на тематичното съдържание на филмите онова, което го вълнува.
Ето това не успяха да видят критикарите-познавачи на темата "Българско кино" – на тяхно място аз бих се срамувал да съм недовидял и неоценил онова, което вълнува хората, значи аз просто съм далеч от живота на тези хора и с това си непознаване съм грешен анализатор на общественото развитие.
А това, че се учудват, не е за учудване, като се има предвид, че те са слуги на разни силни на деня. Това е съдбата и на социолозите, които правят лоша услуга на господарите си и ги подвеждат в решенията им! Но това е "побългаряването" на демократичните принципи – да представяш желаното за постигнато! Да не се интересуваш дали е вярно или не, важно е да е богоугодно - това ли е целта на критиките, класациите, оценките ... ?!!
Време е да се върнем към реализма, само че не социалистическия, а истинския реализъм – човешкия, не политическия псевдореализъм! И нека погледнем изкуството с очите на човека, който има нравствеността и честта да бъде верен негов фен!
© Цветан Костадинов Все права защищены