Режа парче по парче сладката зимна круша. Сокът се стича по китката ми и тя залепва за тавата. Слънцето изскача някак изведнъж от един облак и внезапно се промъква в клоните на мушмулата, за да светне в очите ми. „Къде беше вчера? Когато ми трябваше!“ – питам го аз. Сякаш в отговор острието на ножа блясва в ръката ми - „Ще идвам когато си искам?“ Момченце, какво да го правиш:)))))))) От кухнята вече се носи сладостен аромат на канела и круша.  Толкова много есени, пролети, лета и зими са минали оттук. Колко ли глави лук съм нарязала, за да сготвя? Колко кекса съм опекла за добре дошли на отбили се от пътя си за едно кафе гости? Колко хляба съм омесила? Колко ли хора са преминали през тази тераса? Каква е мерната единица за смях, глъч и радост? Може би режещата болка в дясното коляно е телеграма, в която пише, че вече трябва да се смиря? Дали мога? Котакът Винченцо се опитва да улови капката вода, която равномерно и неотклонно го кара да подскача. Вероятно и аз приличам на него, защото непрекъснато гоня една „капка вода“. Тя  непрекъснато ме тласка да уловя слънчевия лъч върху изсъхналата роза, която пазя вече пет години.  Аз и котакът Винсънт. И сенки. На минали купони, на минали рождени дни, на хора, които вече ги няма...А, ето го слънцето – искри в червеното на виното в чашата ми и пръска радост наоколо! Става ми топло, уютно и хубаво! Наздраве, самота!!!