Зад разговори безпредметни и безсмислени
навикнахме лицата си да криеме.
Да крачим без да се разбираме,
закътани под маски начумерени.
Със никого да не споделяме
и радостта и сълзите.

А беше лесно някога
да бъдем закачливо весели,
открити и уверени.
Но не годините виновни са,
не, не годините!
Научихме се да щадим очите си ,
навярно и сърцата си.
Отвикнахме на другите да вярваме,
дори на себе си понякога.
А там отвънка зад прозореца
все тъй се скита вятърът
и вика ни,
и вика ни да се надтичваме.