Моята бяла стихия угасна,
отнесе я сивият вятър в безкрая.
И сивото цвете в мене порасна,
на дим и разруха ухае.
Сухи потопи заливат ме цяла,
потъвам в калта от угаснали хора.
И безбрежната обич - светла и бяла
е вече умираща, мръсна и грозна.
Бавно копнея те, бавно убивам те,
давя те в сух океан на душите...
Но ти ела, когато посипвам те
с гниещи чувства и кръв от очите! ...