Вик за помощ! Издъхва ненужният хаос,
спират стрелките, отцежда се старият мрак –
лепкав дъх – аз прозореца жадно разтварям
и ме грабва във своята властна прегръдка дъждът.
Търся истина! Вятърът бяга пред мене,
старите думи захвърлям в едно с паметта.
Всичко тук ми е чуждо, но искрено, истински вечно,
като малкото цветe, затъкнато в моята коса...
Няма вече сълзи! И умората нейде далече
чезне, задъхана в прах и студена мъгла.
Всичко туй е зад мен и забравено вече,
а пред мен – една истинска, свтла дъга...