В аленото утро, когато бавно се завръщам.
Изморена нося себе си в ръце.
И ходя, вперила очите си в безкрая,
Краката ми започват да се влачат -
навик, който имам още от дете.
Избирам да вървя през обраслите градини,
чужди спомени крада без ред,
и не защото искам да ги имам,
спешно трябва да си спомня
да живея, да обичам, да съм истински човек.
Смъртта на моята душевност - крехка,
носи ми нестихващи болежки и кърви. ...