Нещо разбива 
светът ни на части.
Или сами, но се къса светът.
С грешно обичане, в счупени страсти
и любовта си превърнахме в съд.

Господ върви между хората. Слуша.
От много мисли в кахърния ден
една и съща до кривата круша-
,,Господи, пак ли защо все на мен“.

Един останал без дом след пожара,
Друг за фаталния скок е готов,
Тя му избяга току пред олтара…
„Боже, това ли е твойта любов .“

Невидим глас гали този със къщата -
„Жив си, а можеше там да си ти
Ще имаш друга и да не е същата
този път честно да я построиш.”

„Тя е такава красива, но бяга .-
каза на другия- „Как ще търпиш,
друг  да почуква през вечер на прага…
Брат ти спаси те от много беди.“

В тъмната пустош на всяко съмнение
бистро поточе бълбука пред теб.
Там всеки блясък е откровение
и всяко камъче стъпка напред.

Да съберем разпилените части
и да е цял, необятен  светът.
Някога в лошото зачева щастие,
винаги в болката
има и път.