Птиче пее на брезата,

сякаш вън е още лято.

А на двора – зима люта

и снежинки там се лутат.

Нора иска да играе,

ала трябва да чертае.

Пети път звъни им Боби,

а пък тя рисува скоби.

Трупа по листа дъгички

и усмихнати са всички.

Боби е момче съседско,

скъп другар в игрите детски.

Днес излязъл е с шейната

и пързаля се по ската.

Чува смях и глъчка Нора,

тъжно гледа към стобора –

тези скоби не я пускат,

пред очите ѝ препускат.

Чак и Врабчо недовиждащ

за детето се загрижи.

Кацна бързо под брезите,

взе две клончета извити,

сложи ги на видно място

и зачурулика ясно.

Гледа Нора и се чуди,

клончетата като луди

затанцуваха в гнездото.

И се включиха в хорото:

три листенца тазгодишни

(задържали се излишно

по клонака цяла зима

да играят пантомима);

пет кафяви мокри вейки

(сякаш са полети с лейки),

цели в скреж от студ нощеска;

врани две с крака в апрески

и една самотна птица –

сива, кротка гургулица

(овдовяла от юнашки

глад на котарака Рашко).

Значи тъй, решава Нора,

скобите са като щори –

в тях затваряш под капак ти

допълнителните факти,

дето да пропуснеш можеш,

без на риск да се изложиш

неразбрана да остане

мисълта, от теб избрана.

Както днеска на дървото

разнородно е хорото,

тъй и скобите прилични

са по форма най-различни –

има кръгли и квадратни,

къдрави и ъгловати,

леви, десни, единични,

двойни и с наклон; и лични –

в интернет и телефони –

скоби за емотикони…

Я виж, те били значими,

уж пък незабележими!

Тъкмо пак да се учуди,

Нора взе… че се събуди!

Както писала, горката,

тя заспала над словата.

На бюрото лик склонила,

уморена и без сила.

Скобата-луна изгряла,

стаята в лъчи заляла,

а край Нора тъне всичко

в цял куп листове – с дъгички.

От на Рая телефона,

прати два емотикона

на Борис, че е готова

за играта утре нова.

Само сняг да има още,

да вали, тъй както снощи!

Кой е пръв, цял свят ще види,

дръж се скат бял, Нора иде!